Читать «Господарка на Империята» онлайн - страница 4

— Аяки! Скачай!

Конят зарита бясно. Стрелата беше свършила работата си и нервната отрова течеше в кръвта му. Очите му се подбелиха, той се изправи на задните си крака и от гърлото му се изтръгна пронизителен, почти човешки писък.

Хокану се измъкна от носилката, скочи и посегна да сграбчи юздата, но сечащите във въздуха копита го спряха. Той се наведе, опита отново да я хване, но не успя, понеже конят се извъртя. Хокану разбираше достатъчно от коне, за да си даде сметка, че животното е обезумяло, така че изкрещя на момчето, което беше обгърнало с две ръце шията на животното:

— Аяки! Скачай! Веднага!

— Не — извика детето, не от незачитане, а в изблик на храброст. — Мога да го укротя!

Хокану отново скочи да хване юздите, уплашен не на шега за собствената си безопасност. Непокорността на момчето можеше да бъде оправдана, ако конят просто се беше подплашил. Но Хокану бе виждал последиците от отровна стрела. Знаеше какво означава треперещата конска плът и внезапната липса на координация: бързо действаща змийска отрова. Ако стрелата беше улучила Мара, смъртта вече щеше да е настъпила след секунди. При животно десетократно по-голямо от нея, краят щеше да е по-бавен и много по-мъчителен. Конят изцвили от болка и спазъм разтърси туловището му. Оголи жълти зъби и задърпа юздечката, а Хокану отново не успя да го хване.

— Отрова, Аяки! — извика с всичка сила.

Хвърли се да хване стремето, за да смъкне момчето от седлото. Предните крака на коня се стегнаха, мускулите се вцепениха. След това задните се огънаха и животното рухна, като повлече момчето.

Мара изпищя. Аяки отказа да скочи в последния миг и конят го затисна.

Хокану се хвърли покрай ритащите копита и стигна с един скок до момчето — но твърде късно. Затиснато под тежестта на умиращия треперещ кон, детето изглеждаше невъзможно пребледняло. Тъмните му очи се извърнаха към Хокану и незатиснатата му ръка се пресегна да хване ръката на втория му баща миг преди смъртта.

Хокану усети как малките мръсни пръсти се отпуснаха в неговите. Стисна ги с отчаяна ярост.

— Не! — извика сякаш в предизвикателство към боговете. Виковете на Мара кънтяха в ушите му. Воините от почетната й стража вече вдигаха мъртвия кон.

На Аяки му бе отнето правото на последен протест срещу безмилостната ненавременна смърт. Тежестта на коня беше смазала гърдите му и ребрата му стърчаха от премазаната плът като счупени мечове.

Момчешкото, толкова бледо лице се взираше с широко отворени изненадани очи в равнодушното небе. Пръстите, пресегнали се към втория му баща, за да отблъснат ужаса от мрака, бяха отпуснати, с мехур на палеца, последното свидетелство за усърдни упражнения с дървения меч. Това момче никога нямаше да познае нито почестите, нито ужасите на битката, нито сладката целувка на първата си девица, нито гордостта и отговорността на господарската мантия, предопределена да бъде негова един ден.

Невъзвратимостта на този внезапен край бе като кървяща рана. Скръб и стъписващо неверие обзеха Хокану. Умът му се измъкна от потреса само благодарение на рефлекса, усвоен на бойните полета.