Читать «Господарка на Империята» онлайн - страница 6

И макар че след малко позволи да върнат Джъстин в къщата под защитата на отряд воини, остана да седи в зноя на утрото върху прашната земя, взряна в застиналото лице на първородния си син.

Хокану бе до нея. Не го прогони миризмата на смърт, нито мухите, които гъмжаха, бръмчаха и се трупаха по очите на мъртвия кон. Сдържан като на бойно поле, той стоеше търпеливо. С тих глас прати роба бегач да доведе слуги с малък копринен павилион, за да направят сянка. Мара така и не погледна настрани, докато вдигаха павилиона, все едно хората около нея не съществуваха; сипеше изровена пръст между пръстите си.

Най-сетне дванайсетима от най-добрите й воини дойдоха в церемониална броня, за да отнесат мъртвия й син. Никой не възрази на предложението на Хокану, че момчето заслужава бойни почести. Аяки беше загинал от вражеска стрела, също толкова сигурно, колкото ако отровата бе поразила собствената му плът. Беше отказал да изостави любимия си кон, а такъв кураж и отговорност у толкова млад човек заслужаваха признание.

С вцепенено и бледо като порцелан лице Мара гледаше как воините вдигнаха тялото на сина й и го положиха на носилка, украсена с вимпели в зеленото на Акома, и една лента алено, в почит към Червения бог, който сбира при себе си всеки живот.

Утринният ветрец бе затихнал и воините са потяха. Хокану помогна на Мара да стане. Полагаше усилие да запази самообладание, и то не само заради Аяки. Сърцето му кървеше и заради Мара, чието страдание трябваше да е невъобразимо. Кортежът заслиза по склона към къщата на имението, която само допреди няколко часа изглеждаше благословено с мир и щастие място.

Беше сякаш престъпление срещу самото естество това, че градините са толкова зелени, а езерният бряг толкова красив, а момчето на носилката — окървавено, застинало, мъртво.

Под сянката на огромния каменен портал стояха най-верните слуги от домакинството. Един по един се поклониха пред носилката, отдавайки своята почит на младия Аяки. Водеше ги Кейоке, Първи военен съветник, с посребрялата му от старост коса, с патерицата, която му помагаше да върви, откакто бе загубил единия си крак от бойни рани, скрита ненатрапчиво в гънка на официалната му мантия. Докато изричаше съчувствените думи, погледна Мара със скръб, каквато може да покаже единствено баща, затаена зад тъмни очи и лице като от старо дърво. След него чакаше Люджан, Бойният водач на Акома. Обичайната му хитра усмивка беше изчезнала и твърдият му поглед трепна от примигването, за да задържи сълзите. Макар да бе воин до дъното на душата си, едва успяваше да се владее. Беше учил момчето да борави с меч и дори тази сутрин го беше похвалил за бързото му напредване.

Люджан докосна ръката на Мара.

— Аяки може да беше на дванайсет години, господарке, но вече беше достоен за пример воин.

Тя само кимна и водена от Хокану мина покрай следващия в редицата, хадонрата. Дребничкият свит като мишка Джикан бе сломен. Наскоро бе успял да заинтригува буйния и непостоянен Аяки с тънкостите на домашните финанси. Игрите им с чипове от раковини, изобразяващи годните за продан стоки на Акома, нямаше повече да разбъркват кътчето за закуска до килера. Джикан едва успя да измърмори официалните думи на съчувствие към господарката си. Искрените му кафяви очи сякаш отразиха болката й, докато тя минаваше със съпруга си към следващите, младия й съветник Сарик и помощника му Инкомо. Двамата бяха по-късна добавка към домашния персонал, но Аяки беше спечелил обичта им не по-малко от тази на другите. Съболезнованията, които й поднесоха, бяха искрени, но тя не можа да отвърне. Само ръката на Хокану я задържа да не залитне, докато изкачваше стъпалата.