Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 55

— Не знаеш колко упорито съм се опитвала да създавам. Уроци по рисуване. Уроци по музика. Аз съм абсолютният провал в най-лошия му вид, имитаторка на най-доброто на нечий чужд гений.

— Справи се много добре със сглобяването.

— По чужд дизайн и чужди указания. Блестяща съм в това. Умна съм и мога да разсъждавам. Мога да разбирам хората и да се сработвам с тях. Мога да подражавам, да науча правилните движения и стъпки. Очите ми например — посочих към тях аз — мога да гримирам също толкова добре, или още по-умело, от което и да е момиче в универсален магазин, но идеи и цветове заимствам от другите, от снимките в списанията. В грима ми няма нищо мое. Вегас? Мога да танцувам в шоу и да бъда перфектна. Сериозно, бих могла да съм звездата на всяко представление, стига да следвам хореографията на някой друг. Аз самата не бих могла да създам никакви движения, не и нещо важно или значимо.

Страничната дъска бе поставена.

— Не го вярвам — заспори той. Страстната му защита ме изненада и очарова. — Ти си блестяща и жизнена. Изключително интелигентна. Трябва да си дадеш шанс. Започва се с малко и се тръгва нагоре.

— Това да не е онази част, в която ми казваш да вярвам в себе си? Че границата е във висините?

— Не. Това е частта, в която ти казвам, че е късно и трябва да тръгвам. Етажерката ти е завършена, а аз прекарах възхитителна вечер.

Станахме, вдигнахме етажерката и я подпряхме на стената в дневната. Отстъпихме назад и мълчаливо я загледахме. Дори Обри се появи за инспекция. Всеки рафт беше изкривен под ъгъл. Едната от страничните дъски почти идваше на една линия с ръба на задната дъска, а покрай другата имаше голяма пролука. На задната плоскост се виждаха шест дупки. Най-необяснимото от всичко бе, че цялата конструкция сякаш беше леко наклонена наляво.

Започнах да се смея и не можех да спра. След първоначален миг на изненада Роман се присъедини към мен.

— Мили Боже — казах накрая, бършейки сълзите си, — това с най-ужасното нещо, което някога съм виждала.

Роман понечи да възрази, но размисли.

— Може и така да е — каза и отдаде чест, — но ще държи, Капитане.

Направихме още няколко весели коментара, после го изпратих до вратата, като се сетих и да му върна палтото. Въпреки шегите си той изглеждаше много по-искрено огорчен от провала ни с етажерката в сравнение с мен, сякаш ме беше разочаровал. По някакъв начин това ми се понрави много повече от остроумните му забележки или очарователното му перчене. Не че те не ми харесваха. Докато си вземахме довиждане го изгледах, замислена за неговото кавалерство и страстната му вяра, че ще последвам желанията на сърцето си. Стори ми се, че страха, който винаги таях в себе си, когато общувах с хората, които харесвах, леко се поразтопи.