Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 53

— Да, ще се наложи да ти откажа. Имаме само шест минути. Ще ни изритат, преди да сме свършили. — И той насочи вниманието си към бормашините.

— Що се отнася до така наречените ми майсторски умения — добави, — аз се уча забележително бързо, така че наистина не преувеличих много. Ще се справя, преди да е настъпил краят на вечерта.

Не се оказа вярно.

След като грабнахме първата попаднала пред погледа ни бормашина, се прибрахме вкъщи, и Роман се зае да подреди частите на етажерката. Той намести един от рафтовете до задната дъска, прецени мястото, нагласи винта и започна да навива. Бормашината се изметна и винта пропусна рафта.

— По дяволите! — изруга той.

Приближих се и извиках, виждайки винта да стърчи от гърба на етажерката ми. Извадихме го и тъпо се втренчихме в издайническата дупка, която остана.

— Може би книгите ще я закрият — предположих.

Устата му се изви в горчива гримаса и той реши да направи нов опит. Този път винтът улучи задната плоскост, но под ъгъл. Извади го отново и на третия път най-после успя. За жалост със следващия винт процесът продължи. Гледах как се появява дупка след дупка и накрая помолих да ми даде да опитам. Той махна пораженски с ръка и ми връчи бормашината. Наместих един винт, наведох се и го навих перфектно още при първия си опит.

— Исусе — каза той, — аз съм напълно безполезен. Аз съм девицата в беда.

— Не, ти донесе зърнената закуска.

Свърших със закрепването на рафтовете. Дойде редът на страничните дъски. На задната дъска имаше малки бледи маркировки, за да се улесни подравняването. Оказа се невъзможно и скоро разбрах защо. Въпреки перфектното ми пробиване всички рафтове бяха закрепени накриво, някои прекалено наляво или надясно, поради което страничните дъски не можеха да се подравнят с ръбовете на задната. Роман се облегна на кушетката ми и закри очите си с ръка:

— Господи!

Захрупах шепа „Лъки Чармс“ и отбелязах:

— Е, нека я подравним толкова, колкото може.

— Това нещо никога няма да може да издържи книги.

— Напротив, ще направим каквото можем.

Опитахме с първата странична дъска и макар че отне време и изглеждаше ужасно, стана достатъчно здраво. Продължихме със следващата.

— В крайна сметка трябва да призная, че не съм добър майстор — отбеляза той. — Но на теб изглежда ти се удава. Момиче, което го бива за всичко.

— Не съм толкова сигурна. Мисля, че единственото, което ми се удава, е да се разкъсвам между нещата, които трябва да правя.

— Прозвуча като досада от живота. Защо? Много ли са нещата, които трябва да правиш?

Почти се задавих от смях, щом си помислих за всичко, което правех за оцеляването си като сукуба.

— Би могло да се каже. Имам предвид, не е ли така с всички?

— Да, разбира се, но трябва да има баланс между това, което искаш, и това, което трябва да правиш. Недей да затъваш само в онова, което „трябва“. Иначе не си заслужава да се живее и животът става просто оцеляване.

Завих следващия винт.

— Тази вечер си прекалено философски настроен, Декарт.