Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 50

Купих си за вечеря индийска храна и успях да се появя в Кий Арена точно в 6.30. Никъде не видях Сет, но не се паникьосах. Не беше лесно човек да се ориентира в Сиатъл Център; може би Сет все още обикаляше около кулата, опитвайки се да намери пътя дотук.

Купих билетите и седнах на едно от големите циментови стъпала. Тази вечер духаше студен вятър и аз се сгуших в плътния си вълнен пуловер, като го преобразих, за да стане малко по-дебел. Докато чаках, наблюдавах хората — двойки, групички от младежи и развълнувани хлапета прииждаха за напрегнатия мач на малкия отбор на Сиатъл, настроени за интересно зрелище.

Когато стана 6.50 започнах да се изнервям. Оставаха десет минути и се разтревожих, че Сет може да се е загубил. Извадих мобилния си телефон и набрах книжарницата, чудейки се дали писателят е там. Отговориха ми, че не е, но Пейдж имаше телефонния му номер. Опитах, но ми се включи гласовата поща.

Ядосана затворих телефона си и още повече се сгуших, за да се стопля. Все още имаше време. Освен това новината, че Сет не е в книжарницата, беше добра. Означаваше, че е на път. Стана седем — време за начало на играта, а той все още не се беше появил. Набрах отново мобилния му телефон, после с копнеж погледнах към вратите. Исках да видя началото на мача. Сет може никога да не беше ходил на хокеен мач, но аз бях и ми харесваше. Постоянното движение и енергия задържаха вниманието ми повече, от който и да е друг спорт, макар че понякога битките ме караха да потръпвам. Не исках да пропусна началото, но се притеснявах, че Сет ще дойде всеки момент и няма да знае какво да направи, ако не съм на мястото на срещата.

Изчаках още петнайсет минути вслушвайки се в долитащите до мен звуци от играта, и най-после осъзнах истината. Бяха ми вързали тенекия. Това беше нечувано. Не ми се беше случвало от… около век. Вследствие на това откритие се почувствах повече смаяна, отколкото ядосана или объркана. Всичко това бе прекалено странно за разбиране.

Не, реших аз секунда по-късно, бях сгрешила. Да, Сет прояви неохота, но той нямаше просто да не дойде, не и без да се обади. Можеше… можеше да му се е случило нещо. Например да го е блъснала кола. Смъртта на Дуейн показа, че никой никога не може да предскаже кога ще се случи трагедията. И все пак единствената трагедия, преди да получа още информация, беше, че пропускам играта. Позвъних му отново, като този път му оставих съобщение с номера и местонахождението си. Ако се налагаше, щях да изляза и да го посрещна. Отидох да гледам мача.

Имах чувството, че се набивам на очи, и това ми навяваше тъга. Наблизо седяха други двойки, а групичка млади мъже ме гледаха, като от време на време смушкваха един от тях, очевидно подканвайки го да ме заговори. Това, че не ме сваляха, не ме разстрои, а това, че изглеждам сякаш имам нужда. Може да бях избрала да не ходя по срещи, но това не означаваше, че ако поискам не мога да го направя. Не ми харесваше другите да смятат, че съм отчаяна и самотна. И без нечие потвърждение се чувствах по този начин достатъчно често.