Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 49

— Хайде — казах аз, — какво друго смяташ да правиш?

— Да пиша.

Не можех да споря с това. Писането на тези романи си беше Божие дело. Коя бях аз, че да се меся в сътворението? И все пак… Пейдж беше издала заповед. Беше си почти като божествена заповед. Хрумна ми компромисен вариант.

— Можеш да направиш нещо… не знам, свързано с проучвания за книгата. С един куршум — два заека.

— Вече съм направил проучванията, от които имам нужда за тази книга.

— Какво би казал за развитието на героите? Като… да отидем на планетариум. — Къди бе очарована от астрономията. Често дори можеше да посочи съзвездията и да ги свърже с някои символични истории, аналогични с развръзката в романа. — Или… на хокей? Ще извлечеш свежите идеи, нужни ти за игрите на О’Нийл.

Той поклати глава:

— Не, няма. Никога не съм ходил на хокей, за да започвам сега.

— Какво? Наистина ли?

Той вдигна рамене.

— Откъде тогава… получаваш информация за играта? От записи?

— Знам основните правила. Вземам откъси от Интернет и ги „пришивам“.

Зяпнах го, почувствала се предадена. О’Нийл беше напълно обсебен от „Детройт Ред Уингс“. Тази страст го оформяше като личност и се отразяваше на действията му — беше бърз, сръчен, понякога брутален. Знаех, че Сет е педантичен към всеки детайл и бе съвсем естествено да предположа, че той е наясно с всичко за хокея, за да създаде толкова точна характеристика на своя герой. Сет ме изгледа, притеснен от слисаното ми изражение.

— Отиваме на хокей — съобщих аз.

— Не, ние…

— Отиваме на хокей. Изчакай ме за секунда.

Слязох тичешком по стълбите, изритах Дъг от компютъра и се сдобих с необходимата ми информация. Точно както предполагах, сезонът на „Тъндърбърдс“ току-що бе започнал.

— В 6.30 — казах на Сет минута по-късно. — Ще се срещнем в Кий Арена, на главното гише. Ще купя билети.

Той изглеждаше несигурен.

— В 6.30 — повторих аз. — Ще бъде страхотно. Така ще си починеш и ще видиш какво всъщност представлява играта. Освен това каза, че днес си блокирал.

И не само това, щях да изпълня задължението си към Пейдж по начин, който не изискваше много приказки. На стадиона щеше да е прекалено шумно, а ние щяхме да сме прекалено заети с играта, за да разговаряме.

— Не зная къде е Кий Арена.

— Оттук можеш да стигнеш пеша. Просто вървиш към кулата Спейс Нийдъл. И двете сгради са част от Сиатъл Център.

— Аз…

— Е, в колко ще се срещнем? — в гласа ми имаше предупредителни нотки, за да не се осмели да ми противоречи.

Той направи гримаса:

— В 6.30.

След работа се захванах да изпълня собствените си задачи. Докато Ерик не се обадеше нямах какво да правя относно загадката с ловеца на вампири. За жалост, имах някои задължения, които трябваше да свърша и прекарах голяма част от вечерта в грижи за какво ли не, като попълване на запасите от котешка храна, кафе и водка „Грей Гус“. След като изпробвах новия гланц за устни на щанда на МАК, дори си спомних, че трябва да си взема някоя евтина етажерка от типа „направи си сам“ за пожароопасните купчини книги в моята дневна. Продуктивността ми нямаше граници.