Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 47

Той отстъпи, очите му все още светеха:

— Обичам те. Ти си моят живот.

— И аз те обичам.

Усмихнах се и го загледах как се отдалечава. Минута по-късно отново чух гласа на сестра си:

— Лета?

— Госпожице Кинкейд?

Гласът на Ерик ме изтръгна от спомена и внезапно отново се озовах в магазинчето му, далече от отдавна разпадналия се семеен дом. Срещнах питащия му поглед и вдигнах огърлицата.

— Ще взема и това.

— Госпожице Кинкейд — нерешително каза той, въртейки с пръсти етикетчето с цената, — няма нужда. Помощта, която ви оказвам, не струва нищо…

— Зная — уверих го. — Зная. Просто добави това към сметката ми и попитай приятеля си дали може да ми изработи и подходящи обици.

Сложих си огърлицата и излязох от магазина, като все още мислех за онази утрин и за усещането да бъда докосвана за първи път, и то от някого, когото обичах. Шумно въздъхнах и изхвърлих това от ума си. Точно както бях правила безброй пъти.

Глава 9

Със завръщането си в „Куин Ан“ открих, че вечерта все още е пред мен. За жалост нямах какво да правя. Сукуба без социален живот. Много тъжно. Ставаше и още по-тъжно от факта, че бих могла да правя много неща, но се бях отказала от тях. Дъг доста често ме молеше да излезем, но без съмнение сега се наслаждаваше на почивния си ден с много по-отзивчива жена. Бях отблъснала и Роман с красивите очи. Горчиво се усмихнах при спомена за неговата закачливост и живия му, ярък чар. Можеше да бъде О’Нийл в плът и кръв от романите на Сет.

При мисълта за Сет си спомних, че книгата ми все още е у него и вече трети ден съм без нея. Въздъхнах, искаше ми се да науча какво ще се случи по-нататък, да се изгубя сред страниците за Къди и О’Нийл. Това беше възможност за прекарване на вечерта. Нещастник. Никога нямаше да ми я върне. Никога нямаше да разбера какво…

Внезапно със стон се плеснах по челото заради собствената си глупост. Работех или не работех в голяма книжарница? След като паркирах колата си, отидох до „Емералд Сити“ и открих масивната купчина с „Договорът Глазгоу“ все още на мястото си след раздаването на автографи. Грабнах една и отидох с нея на касата. Бет, една от касиерките, в момента беше свободна.

— Ще я размагнетизираш ли за мен? — попитах и поставих книгата на щанда.

— Разбира се — отговори тя, плъзвайки я над скенера. — Ще използваш ли правото си на отстъпка?

— Не я купувам — поклатих глава — само я вземам назаем.

— Можеш ли да правиш това? — попита и ми върна книгата.

— Да — излъгах — управителите могат.

Минути по-късно показах трофея си на невъзмутимата Обри и пуснах водата във ваната. Докато ваната се пълнеше, проверих съобщенията си — нищо, и прегледах пощата си, която бях прибрала на влизане. И тук нищо интересно. Доволна, че нищо друго не се нуждае от моето внимание, свалих дрехите си и се потопих във водните дълбини на ваната, като внимавах да не намокря книгата. Обри, свила се върху близкия шкаф, ме наблюдаваше с присвити очи, явно размишлявайки защо някой по собствено желание би поискал да се потопи във водата, да не говорим за по-дълго.