Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 3

Що се отнася до облеклото ми… Е, чудесните спортни панталони и блузата, тип „бананова република“, се бяха изпарили. На краката ми се появиха високи до бедрата кожени ботуши, съчетани с подходяща блуза с гол гръб и пола, с която никога не бих успяла да се наведа. Криле с шипове, рогца и камшик допълваха картината.

— О, Боже! — промълвих, зървайки случайно крайния резултат в малко декоративно огледало. Надявах се, че никоя от местните демонки никога няма да разбере за това. Те наистина бяха от доста висока класа.

Извърнах се от присмиващото ми се огледало и се насочих към крайната си цел в дъното на коридора — затворена врата, на която беше закрепен жълт знак „РЕМОНТНИ ДЕЙНОСТИ“. Стори ми се, че долових приглушените звуци на видеоигра, които спряха веднага щом почуках.

Секунда по-късно вратата се отвори и се оказах лице в лице с младеж, висок метър и седемдесет, чиято дълга до раменете мазна руса коса бързо оредяваше. Изпод тениската му с Хомър Симпсън надничаше голямо, космато шкембе. В ръката си държеше пакетче с чипс. Щом ме видя, изпусна пакетчето на пода.

— Мартин Милър?

— Д-да, — заекна той.

Размахах камшика:

— Готов ли си да си поиграем?

Напуснах дома на Милър точно шест минути по-късно. Явно трийсет и четирите години не допринасяха особено за издръжливостта.

— Олеле, колко си бърза! — отбеляза Хю, виждайки ме да прекосявам предния двор. Отново се беше облегнал на колата си и пушеше цигара.

— Стига глупости. Ще дадеш ли една и на мен?

Той се захили и ми подаде своята цигара, хвърляйки ми бърз, преценяващ поглед.

— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че крилата ти ме възбуждат?

Взех цигарата и докато вдишвах присвих очи насреща му.

Бързо се огледах, за да се уверя, че наоколо няма никого, и отново се преобразих в обичайния си вид.

— Много си ми задължен — припомних му, докато обувах обувките си.

— Зная. Разбира се, би могло да се поспори дали ти не си задължена на мен. Доби страшно свеж вид. Много по-хубав, отколкото някога си имала.

Не можех да отрека, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Бедният Мартин. Мухльо или не, да обрече душата си на вечно проклятие беше ужасна цена за шестте минути.

— Искаш ли да пийнем по нещо? — предложи Хю.

— Не, много е късно. Прибирам се, искам да почета.

— А, разбира се. Кога е големият ден?

— Утре! — обявих аз.

Импът се изсмя на нотките на обожание, прокраднали се в гласа ми:

— Знаеш, че прозата му е безлична. Не е нито Ницше, нито Торо.