Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 5

— Смееш да ме заплашваш? — Той плъзна игриво ръка по бузата ми, от което косъмчетата на врата ми настръхнаха. Стегнах се. — Възхитително. Направо възбуждащо. Наистина искам да те видя в настъпление. Може би ако се държиш като добро момиче… Ох! Малка кучка!

Ръцете му бяха заети и на секундата се възползвах от тази възможност. Светкавично преобразяване й на дясната ми ръка се появиха остри, дълги животински нокти, с които раздрах бузата му. Бързите му рефлекси не ме оставиха да продължа, но докато успее да сграбчи китката ми и да я притисне към колата, потече кръв.

— Какъв е проблемът? Не е достатъчно настъпателно за вкуса ти? — изрекох, въпреки болката. Още евтини филмови реплики.

— Милата Джорджина. Голяма сладурана. Ще видим колко си сладка, когато аз…

В тъмнината проблеснаха фарове, откъм близката пресечка зави кола и се насочи към нас. За част от секундата видях нерешителност, изписана на лицето на Дуейн. Нашата среща на четири очи несъмнено щеше да бъде забелязана от шофьора. Дуейн лесно можеше да убие някой намесил се смъртен — по дяволите, точно това правеше, за да живее. Но да се замеси в убийство заради сексуалния си тормоз над мен, нямаше да се хареса на висшестоящите. Дори и задник като Дуейн трябваше да премисли два пъти, преди да му се наложи да дава писмени обяснения.

— Не сме свършили! — просъска той, отпускайки китката ми.

— Мисля, че сме. — Сега спасението беше близо и можех да се правя на смела. — Следващия път, когато се приближиш до мен, ще ти е за последно.

— Разтреперих се от ужас — престорено се усмихна той.

Очите му проблеснаха в тъмнината и той изчезна в мрака, точно когато колата мина край нас. Благодарих на Бог за любовната афера или излизането за сладолед, или каквото там беше измъкнало този шофьор навън през нощта.

Без да губя време влязох в колата и я подкарах, нетърпелива да се върна в града. Опитвах се да не обръщам внимание на треперенето на ръцете си върху волана, но истината беше, че Дуейн ме изплаши. Много пъти му бях казвала да се разкара в присъствието на безсмъртните ми приятели, но да го срещна сама в тъмна улица беше нещо съвсем различно, особено след като заплахите ми бяха напразни.

Ненавиждам насилието във всичките му форми. Предполагам, че това идва от живота ми в исторически периоди, пълни с жестокост и бруталност, каквито никой в съвременния свят дори не може да си представи. Хората обичат да казват, че живеем във време на насилие, но те си нямат и понятие. Разбира се, имаше векове, когато човек изпитваше задоволство, защото изнасилвачите биваха бързо и безцеремонно кастрирани за престъпленията си, без безкрайните съдебни драми и по-ранно освобождаване „за добро поведение“. За нещастие тези, които трябваше да дават възмездие рядко знаеха къде да сложат чертата, затова дори и бюрокрацията в съвременната правосъдна система е за предпочитане.