Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 2

— Чуй фактите — продължи той. — Мартин Милър. Мъж, разбира се. Бял. Не особено ревностен лютеран. Работи в мола, в магазина за компютърни игри. Живее в сутерена в дома на родителите си.

— Исусе!

— Казах ти.

— Милосърдно или не, изглежда прекалено… крайно. На колко години е?

— Трийсет и четири.

— Пфу!

— Именно. Ако си на тази възраст и не си бил с жена, си склонен на отчаяни постъпки — той погледна часовника си. — Е, ще го направиш ли, или не?

Без съмнение забавях Хю за среща със знойна красавица на половината на годините му. Разбира се, имам предвид възрастта, на която изглежда. В действителност Хю наближава стоте.

Оставих дамската си чанта на земята и го погледнах предупредително:

— Длъжник си ми.

— Дадено — съгласи се той.

Слава Богу, този ангажимент не бе от обичайните ми задачи. Импът обикновено възлагаше на други подобни неща, но тази вечер имаше някакъв проблем с графика му. Но можех да си представя кого ли при нормални обстоятелства караше да върши това.

Отправих се към къщата, но той ме спря:

— Джорджина?

— Да?

— Има… още нещо.

Обърнах се. Не ми хареса тонът му.

— Да?

— Той, хм-м… има специална молба.

Вдигнах вежда и зачаках.

— Разбираш ли, той наистина е очарован от злото. Знаеш ли, щом… така да се каже, ще продава душата си на дявола, тогава би трябвало да загуби девствеността си с някоя… не знам точно, жена демон… или нещо подобно.

Изпотих се. Дори кучето беше спряло да лае.

— Шегуваш се.

Той не отговори.

— Това не е за мен. Не и аз. Няма начин.

— Хайде, Джорджина. Не е кой знае какво. Ала-бала и малко пушек. Моля те! Ще го направиш ли за мен? Гласът му, изпълнен с ласкателство и увещание, стана неустоим. Както споменах, беше добър в работата си. — Наистина съм ужасно затруднен… Ако можеш да ми помогнеш… би означавало толкова много…

Простенах, неспособна да устоя на трогателния му поглед.

— Ако някой разбере…

— Заключвам си устата. — Той действително прояви дързостта да направи знак за мълчание.

С примирение се наведох да откопчая каишките на обувките си.

— Какво правиш?

— Това са любимите ми „Bruno Magli“. Не искам да се абсорбират, когато се преобразя.

— Да, но… можеш просто… да ги промениш отново.

— Няма да бъдат същите.

Ще бъдат. Можеш да направиш с тях каквото поискаш. Държиш се глупаво.

— Виж — ядосах се аз, — какво всъщност искаш? Да стоим тук и да спорим за моите обувки, или да отида да направя твоя девственик мъж?

Хю си затвори устата и ми посочи с жест къщата.

Тръгнах тихичко през тревата, а стръкчетата гъделичкаха босите ми крака. Вратата откъм задния двор, водеща към сутерена, беше отворена точно както Хю бе обещал. Вмъкнах се в тихата къща, като се надявах, че нямат куче, и изтощено се питах как бях успяла да падна толкова ниско в съществуването си. Щом привикнах с тъмнината, очите ми различиха очертанията на уютна стая, принадлежаща на семейство от средната класа: диван, телевизор, лавици с книги. Вляво стълби водеха нагоре, а коридорът завиваше надясно. Тръгнах по него и докато вървях, се преобразявах. Чувството беше толкова познато и до такава степен ми бе станало като втора природа, че дори не ми трябваше да се огледам, за да зная какво става. Дребничкият ми силует се издължи, стройното ми тяло си остана все така стройно, но доби атлетични и мускулести очертания. Кожата ми изсветля до мъртвешко бяло, без да остане и помен от истинския й тен. Косата, стигаща до средата на гърба ми, си остана все така дълга, но потъмня до смолисточерно, а красивите ми къдрици се изправиха. Гърдите ми, впечатляващи по всички стандарти, станаха още по-големи и съперничещи си с тези на героините от комиксите, с които без съмнение това момче беше израснало.