Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 176
Ришел Мийд
Още преди думите да излязат от устата й, аз вече бях в движение. Да гледам как бива малтретиран Сет възпламени нещо в мен, гневна реакция, за която знаех, че е безнадеждна, но не можех да я потисна. Скочих върху Хелена, приемайки първата форма, която ми бе дошла наум, несъмнено благодарение на това, че по-рано бях видяла Обри — превърнах се в тигър. Трансформацията ми отне само секунда, но бе адски болезнено, докато човешкото ми тяло се разширяваше; краката и ръцете ми се превърнаха в тежки лапи с остри нокти. Възползвах се от елемента на изненада, но продължи само миг — хвърлих се върху нея и съборих лекото й тяло на земята.
Победата ми бе краткотрайна. Преди да успея да забия зъби във врата й, ураганна сила ме издуха от нея и ме блъсна в стъкления бюфет със сервизи. Ударът бе десет пъти по-силен от онзи, който по-рано бе приковал Сет и мен. Болката ме разтърси и ме върна отново в нормалния ми образ. В същото време зад мен се чупеха стъкла и кристали, а парчетата падаха наоколо и режеха кожата ми.
Раздвижих се отново, обезумяла и осъзнаваща безполезността си, но водена от нуждата да направя нещо и обзета от желание за битка. Този път се спуснах към Роман, бързайки да преобразя тялото си в… е, дори не знаех в какво. Нямах наум някаква конкретна форма, а само отделни черти: остри нокти, зъби, люспи, мускули. Остро. Голямо. Опасно. Създание от кошмарите, истински демон от ада. Аз обаче дори не успях да се докосна до нефилима. Единият или двамата ме пресрещнаха по средата на скока, отхвърляйки ме назад, този път — близо до Сет, чиито широко отворени очи ме гледаха с ужас и учудване. Застигнаха ме енергийни мълнии и ме накараха да запищя от болка, разкъсвайки всеки мой нерв. Новата ми форма ме защити съвсем за кратко, тъй като заради болката и изтощението загубих контрол над трансформацията. Върнах се отново в стройното си, човешко тяло, когато нова мрежа от енергия ме прикова на място, така, че повече не можех да помръдна.
Цялата ми атака заедно с преобразяването бе траяла само около минута, но се чувствах напълно изтощена и разбита; резервите от енергията на Мартин Милър накрая бяха пресъхнали. Дотук с храбростта.
— Доблестно изпълнение, Джорджина — засмя се Роман, докато бършеше потта от челото си. Той също бе употребил голямо количество енергия, но имаше още за изразходване, и то много повече в сравнение с мен. — Доблестно, но глупаво. — Той се приближи, огледа ме от глава до пети, и поклати глава с горчив смях: — Не знаеш как да дозираш енергията си. Изгори всичките си резерви.
— Роман… толкова съжалявам…
Не беше необходимо да ми казва колко малко енергия имам. Усещах го. Имах не просто малко, бях изразходена. Така да се каже, карах на изпарения. Погледнах ръцете си и видях, че фигурата ми леко трепти и проблясва като мираж. Лошо. Когато дълго носиш едно тяло, дори и да не е рожденото ти, с годините то става част от теб, а аз се бях сдобила с това преди петнадесет години. То ми беше като втора природа. Гледах на него като на мое собствено и винаги подсъзнателно се връщах към него. Засега все още се борех да го задържа, но то отново се превръщаше в тялото, с което се бях родила. Лошо, много лошо.
