Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 174
Ришел Мийд
— На кого задъхано попита той, а гласът му бе така гневен, че едва се чуваше — се обади? На кой
Отстъпих назад.
— Сет, тръгвай си…
Прекалено късно. Вълна от сила, не по-различна от тази, която бе запратил върху мен Джером, се стовари върху двама ни със Сет и ни прикова към стената на дневната. Роман се приближи към нас и се втренчи в мен, а очите му бяха като син пламък.
— На кого се обади? — изръмжа той.
Не отговорих.
— Имаш ли представа какво направи?
Той се извърна, грабна телефона ми и набра номер.
— Трябва да дойдеш веднага. Да, да… по дяволите, въобще не ми пука! Зарежи го.
Той каза адреса ми и затвори. Нямаше нужда да питам на кого се обади. Знаех. На другия нефилим. На сестра си.
Роман прокара ръка през косата си и нервно закрачи из дневната ми.
— По дяволите!
Не отговорих. Не можех. Всяко движение, дори говоренето, бе прекалено трудно в този психически капан. Не можех дори да погледна към Сет. Един Господ знаеше какво ли си бе помислил за всичко това.
Десет минути по-късно отново чух почукване. Ако все още ми бе останало някакво небесно покровителство, щяха да са Картър и Джером, готови да ме спасят. Със сигурност дори една сукуба заслужава от време на време да има късмет, помислих си, докато гледах как Роман отваря вратата. Влезе Хелена. Олеле!
— Крайно време беше! — сопна се Роман, захлопвайки вратата след нея.
— Какво става… — Тя млъкна и очите й се разшириха, щом видя мен и Сет.
Обръщайки се отново към Роман, изгледа критично него и боксерките му. — Мътните те взели, какво си направил?
— Някой идва — изсъска той, като пренебрегна въпроса й, — и скоро ще е тук.
— Кой? — попита тя с ръце на кръста.
Сега гласът й не беше дрезгав и тя изглеждаше удивително компетентна. И ако дар-словото вече не ми бе отнето, щях да го загубя още щом я видях.
— Не знам — призна той, — може би нашият високопочитаем отец. Тя се обади на някого.
Хелена се обърна и се приближи към мен, а ужасът проникна до мозъка на костите ми, щом осъзнах опасността. Тя беше другият нефилим. Налудничавата мошеничка Хелена. Хелена, която на няколко пъти бях обидила, на която се бях подигравала зад гърба й и чиито служители бях откраднала. Погледът й ми информира, че тя също си е спомнила всичко това, докато втренчено ме наблюдаваше.
— Свали полето — нареди на Роман и миг по-късно, щом силата ни пусна, двамата със Сет се свлякохме задъхани.
— Вярно ли е? На баща ни ли се обади?
— Не… съм се обадила… на никого.
— Лъже — меко отбеляза Роман. — На кого се обади, Джорджина?
Когато не отговорих, тя ме зашлеви и от удара се чу силно пляс. В този звук имаше нещо странно познато. Хелена бе тази, която през нощта ме нападна в онази уличка. Разбрах, че когато бях отишла в „Кристъл Старц“, тя ме бе разпознала въпреки дегизировката ми. Беше разпознала аурата ми и бе решила да си поиграе с мен, подхвърляйки ми, че ме чака голямо бъдеще, докато ми пробутваше заглавия и курсове.
