Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 173
Ришел Мийд
Вцепених се в ръцете му, очите ми широко се отвориха. Мили Боже!
На вратата се почука и малко остана да подскоча до тавана. Бяха минали само четирийсет минути.
Роман вдигна вежди по-скоро любопитен, отколкото притеснен:
— Чакаш ли някого?
Поклатих глава, опитвайки се да скрия биенето на сърцето си.
— Дъг винаги заплашва, че ще дойде да ме вземе — пошегувах се. — Надявам се да не е решил да го направи.
Измъкнах се от леглото и отидох до гардероба, опитвайки се да се успокоя. Облякох тъмночервено кимоно, притеснено пригладих с ръка разрошената си коса, отидох в дневната и се опитах да не дишам тежко, щом се скрих от погледа на Роман.
— Сет?
Писателят стоеше отвън с кутия сладки в ръка, а лицето му изразяваше такъв шок, какъвто несъмнено изразяваше и моето. Забелязах как бързо ме огледа от главата до петите и внезапно осъзнах колко къса е робата ми и колко много разкриваше прилепналата коприна. Той преглътна и очите му се заковаха върху лицето ми:
— Здравей. Аз… това е…
Мина един от съседите и щом ме видя в кимоното, спря и се втренчи.
— Влез — поканих Сет с гримаса и затворих вратата след него. Очаквах кавалкада от безсмъртни и сега бях много пообъркана от когато и да било.
— Съжалявам — успя да каже той накрая, като се опитваше да отклони поглед, за да не зяпа тялото ми. — Надявам се, че не съм те събудил…
— Не… не… Не е проблем.
Естествено, Роман избра точно този момент, за да се появи в коридора откъм спалнята само по боксерки.
— Какво… О, здравей, как си? Сет, нали така?
— Да — безстрастно отвърна Сет, оглеждайки Роман, а после отново мен.
В резултат на този поглед вече не ме беше грижа нито за нефилима, нито за безсмъртните, нито за спасението на Картър. Всичко, за което можех да мисля, бе как изглеждаше това в очите на Сет. Горкият Сет, който не бе направил нищо, освен да бъде мил с мен още щом се запознахме, и който въпреки всичко беше наранен от моята безчувственост, да не говорим за злощастното стечение на обстоятелствата. Не знаех какво да кажа. Бях толкова унижена, колкото явно бе и той. Не исках да ме вижда така. Всичките ми лъжи и противоречия излязоха на бял свят.
— Това закуската ли е? — бодро попита нефилимът. Той беше единственият, който се чувстваше добре.
— А? — Сет все още изглеждаше зашеметен и едва ли разбра думите му. — А, да — той сложи кутията върху масичката за кафе, — вземи си. Кекс за кафето. Орехов, с кленов сироп. Аз… ще… Веднага си тръгвам. Съжалявам, че те притесних, наистина съжалявам. Знам, че днес е почивният ти ден, и помислих, че бихме могли… Не знам. Вчера каза… Е, беше глупаво. Трябваше да се обадя. Глупаво беше, съжалявам.
Той тръгна към вратата, но злото вече бе сторено. От всички възможни моменти този бе единственият, в който неразговорливият Сет бе решил да се разприказва.
