Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 171

Нямаше никакво значение дали обичам нефилима или мразя ангела, пък и никое от двете не бе съвсем вярно. Всичко опираше до мен самата, до това каква личност съм. Бях прекарала векове, като наранявах мъже заради собственото си оцеляване, често докарвайки ги до пълно опустошение, но не можех да стана част от предумишлено убийство, независимо колко благородна бе каузата. Не бях стигнала до такъв етап от живота си. Не още.

Примигвах, за да задържа внезапно напиращите сълзи, съкрушена от това, което трябваше да направя. Това, което трябваше да причиня на Роман.

— Ела още да поспиш — промърмори той и плъзна ръка по тялото ми, от кръста до бедрото.

Да, знаех какво трябва да направя. Щеше да е отчаян опит, а не сериозен план, но не можах да измисля нищо друго, за да се възползвам от безгрижното настроение на Роман в момента.

— Не мога — обясних и започнах да се измъквам от леглото, — отивам на работа.

Очите му широко се отвориха:

— Какво? Кога?

— Аз отварям. Трябва да бъда там след половин час.

Той седна поразен:

— Целия ли ден ще работиш?

— Аха.

— Хрумват ми още неща, които искам да направя с теб — прошепна той, обви с ръка талията ми, дръпна ме обратно и покри с шепата си едната ми гърда.

Извих се към него, симулирайки, че съм обзета от страст. Добре де, не беше точно симулиране.

— М-м-м… — обърнах лице към неговото и устните ни се сляха. — Бих могла да им се обадя, че съм болна… не че ще ми повярват. Никога не боледувам и те го знаят.

— Отсвири ги — промърмори той и ме притисна към леглото, а ръцете му ставаха все по-настойчиви. Отсвири ги и пак се върни в леглото.

— Тогава ми позволи да стана — засмях се. — Така не мога да им се обадя.

Той неохотно ме пусна и аз се измъкнах от леглото, като се усмихвах. Гледаше ме жадно, като котка, която преценява плячката си. Честно казано, харесваше ми.

Желанието бързо се стопи и се превърна в страх, когато влязох в дневната и взех мобилния си телефон. Бях оставила вратите на всички стаи отворени, държах се както обикновено и доколкото е възможно — спокойно, за да не давам на Роман повод за тревога. Знаех, че вероятно ще ме чуе, докато съм в дневната, и мислено си преповторих думите, докато набирах мобилния телефон на Джером.

Не беше изненадващо обаче, че демонът не отговори. Проклятие. Какво му е хубавото на едно средство за връзка, щом не можеш да се свържеш, когато пожелаеш? Но тъй като го бях очаквала, изпробвах следващата си възможност — Хю. Ако се включеше гласовата му поща, щеше да е пълна липса на късмет. Планът ми нямаше да успее, ако се наложеше да звъня в офиса му и да мина през всичките му секретарки.

— Хю Мичъл.

— Здрасти, Дъг, Джорджина е.

Пауза.

— Току-що ме нарече Дъг?

— Виж, не мога да дойда днес. Мисля, че съм пипнала онзи вирус, дето витае наоколо.