Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 150

Картър се съгласи да ни телепортира обратно, макар да подозирах, че го прави повече, за да е сигурен, че двамата с Коди никога няма да намерим отново дома на Джером. След като заведе вампира вкъщи, Картър ме транспортира до дневната ми и се поколеба, преди да изчезне отново.

— Мисля, че така е по-добре — каза той. — Оставам с Джером. Зная, че нефилимът не е по-силен от него… но все още става нещо странно. Не съм сигурен дали си в опасност или не, но каквото и да се случва с теб, то е съвсем различно. — Вдигна рамене. — Не знам. Има множество трудни за вземане решения. Иска ми се Джером да ни беше позволил да получим малко помощ отвън. Не чак толкова много, разбира се. Просто нещичко. Каквото и да е.

— Не се тревожи, ще се справя — уверих го аз. — Не можеш да бъдеш едновременно навсякъде.

— Не думай. Ще попитам нефилима как го прави, щом това свърши.

— Не можеш да зададеш въпрос на мъртвец.

— Не — мрачно се съгласи той, — не можеш.

Картър се обърна, сякаш за да си тръгне.

— Странна е… — бавно започнах — самата идея Джером да обича някого и да стигне до грехопадение заради това.

Той ми отправи една от онези свои прозорливи, страховити усмивки.

— Не любовта подтиква ангелите към грехопадение, Джорджина. Обратното, любовта има напълно противоположното въздействие.

— Така че, какво? Ако Джером се влюби отново, би могъл пак да се превърне в ангел?

— Не, не. Не е толкова просто.

Като видя объркания ми поглед, той се усмихна и ме тупна по рамото:

— Бъди внимателна, щерко на Лилит. Обади се, ако имаш нужда от помощ.

— Ще го направя — уверих го, докато той избледняваше. Не че е толкова лесно да откриеш някой висш безсмъртен. Джером щеше да усети, ако съм наранена, но беше много по-трудно да го намериш просто за да си побъбрите.

Скоро след това си легнах. Бях изморена от всичко, което ми се беше случило през този ден, и прекалено изтощена, за да се тревожа дали нефилимът няма да ме нападне докато спя. Утре щях да работя втора смяна, а и беше последният ми работен ден преди двата почивни. Имах нужда от почивка.

Събудих се късно на следващата сутрин, все още жива. На влизане в книжарницата срещнах Сет, който, въоръжен с лаптопа си, вече бе готов за още един ден писане. Споменът за урока ми по танци с него временно изтласка тревогите ми за нефилима на заден план.

— Донесе ли ми книгата? — попитах, докато ми държеше вратата отворена.

— Не. А ти донесе ли ми ризата?

— Не. Но харесвам и това, което носиш сега. — Днес тениската му беше с логото на мюзикъла „Клетниците“. — Любимата ми песен за всички времена е оттам.

— Наистина ли? — попита той. — Коя точно?

— „Имах мечта“.

— Тази песен всъщност е потискаща. Нищо чудно, че не ходиш по срещи.

— На теб коя ти е любимата? — бях задавала този стратегически въпрос на Роман, но не и на Сет.

— „Ултравиолетово“ на „Ю Ту“. Знаеш ли я?

Стигнахме до щанда за еспресо. Брус беше там и започна да приготвя мокачиното ми още преди да го поръчам.