Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 149

— Никога… Никога ли не си я виждал отново? Жена ти?

— Не.

Безмълвно се питах каква ли е била. И сега почти не разбирах Джером като демон, какво остава пък отпреди грехопадението му. Той почти никога не показваше никаква емоция или привързаност към когото и да било; не можех да си представя каква жена би могла да го покори дотолкова, че да го накара да загърби всичко свято. И все пак, въпреки тази любов, той я бе напуснал, никога не я бе видял отново. Навярно беше мъртва от хилядолетия. Беше си тръгнал, за да спаси детето им, само за да се окаже, че отново държи живота му в ръцете си. Това бе сърцераздирателно и ми се искаше да направя нещо, може би да прегърна демона, но знаех, че той няма да ми благодари за съчувствието. Вече му бе достатъчно неудобно, че бяхме разбрали за него.

— И ти никога не си го виждал? Откъде си сигурен, че е твоето дете?

— От аурата. Когато го почувствам, усещам наполовина моята аура и наполовина нейната. Никое друго създание не може да притежава тази комбинация.

— И усещаш това всеки път?

— Да.

— Обаче не знаеш нищо друго за него.

— Правилно. Както казах, тръгнах си още преди да се роди.

— Точно така… тогава е ясно, че наистина ти си мишената — казах му, посочвайки стената, — дори и без това тук. Нефилимът има специална причина да ти бъде ядосан.

— Благодаря за безусловната подкрепа.

— Нямах това предвид. Просто смятам… че нефилимите имат основателна причина да се гневят. Всеки ги мрази и се опитва да ги убие. А точно този… е, хората харчат хиляди долари за терапия, за да преодолеят лошите преживявания с бащите си. Само си представи какви видове неврози са се развили за няколко хиляди години.

— Да не ми предлагаш семейна терапия, Джорджи?

— Не… разбира се, че не. Макар че… не знам. Опитвал ли си се да поговориш с него? Да го вразумиш? — Спомних си коментара на Ерик, че нефилимите просто искат да бъдат оставени на мира. — Вероятно би могъл да постигнеш нещо.

— Този разговор започва да става съвсем абсурден. — Джером се обърна към Картър: — Искаш ли сега да ги заведеш по домовете им?

— Оставам с теб! — категорично заяви ангелът.

— О, за Бога! Мислех, че вече сме решили…

— Той е прав — обадих се аз. — Предупредителният етап приключи. Сега съм в безопасност.

— Не знаем…

— И без това не ставаше въпрос толкова за моята сигурност, колкото Картър да следи някой от нас да не научи истината за семейните ти проблеми. Вече е прекалено късно за това, а и аз се изморих някой да ме следва като сянка. Задръж го дори и да е ненужно и тогава всички ще спим спокойно.

— Добре казано — тихичко се засмя Картър.

Джером продължи да протестира и поспорихме още малко, но накрая решението остана в ръцете на Картър. Джером нямаше силата да му заповядва; ако Картър искаше постоянно да го следва, той не можеше да направи нищо. Наистина нищо. Нямаше да посмеят да започнат епична битка помежду си, независимо колко ядосани изглеждаха в момента.