Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 146

— Четирима низши безсмъртни — вметнах аз, внезапно проумяла и загледах последователно ту Джером, ту Картър. — Нали?

Ангелът ми се усмихна едва-едва.

— Правилно. Вие, сладури, сте само упражнение преди големия удар. — Той хвърли още един поглед към Джером.

— Престани! — рязко каза демонът. — Не аз съм мишената.

— Не си ли? Никой не е изрисувал със спрей моята стена.

— Никой не знае къде живееш.

— Твоят адрес също не е поместен в „Жълти страници“, но имаш знак на стената.

— Никой не може да ме докосне.

— Не знаеш…

— Зная и ти също го знаеш. Няма абсолютно никакъв начин той да е по-силен от мен.

— В крайна сметка имаме нужда от помощ. Обади се на Нанет.

— О, да! — иронично се засмя Джером. — Никой няма да усети, че съм я извикал от Портланд. Имаш ли представа, че ще е като вдигане на червен флаг? Всички ще забележат, ще започнат да задават въпроси…

— И какво от това? Голяма работа!

— Лесно ти е да го кажеш. Пък и какво ли знаеш за…

— Моля те. Знам достатъчно, за да съм наясно, че ставаш направо параноичен относно…

Всеки нападаше или се защитаваше от другия; Джером непреклонно отричаше да има какъвто и да било проблем, а Картър настояваше, че трябва да се вземат необходимите предпазни мерки. Както отбелязах по-рано, никога преди не ги бях виждала в толкова явно противоречие. Сцената не ми хареса, особено когато гласовете им започнаха да се извисяват. Не исках да съм наоколо, ако се стигнеше до вихрушки или демонстрация на сила; вече бях видяла прекалено много от мощта им през последните няколко седмици. Бавно се запромъквах заднишком от дневната към близкия коридор. Усетил настроението ми, Коди ме последва.

— Мразя, когато мама и татко се карат — изкоментирах, щом се оттеглихме от божествената свада и затърсихме по-сигурно място.

Като надничах през вратите, зърнах баня, спалня и стая за гости, обаче някак не можех да си представя, че демонът приютява особено много гости с преспиване.

— Тази изглежда обещаващо — отбеляза Коди, когато попаднахме на стая за развлечения.

Кожени мебели заобикаляха масивен, абсурдно тънък плазмен екран, закачен на стената. Лъскави, красиви тонколони стояха на стратегическите места наоколо, а в солидна стъклена етажерка бяха изложени стотици видеодискове. В тази стая, също както и в останалите, някой бе вилнял. Въздъхнах и се проснах в един от разкъсаните фотьойли, докато Коди проверяваше озвучителната система.

— Какво мислиш за всичко това? — попитах го аз. — Имам предвид новите събития, а не оборудването.

— Какво да мисля? Изглежда ми простичко. Нефилимът загрява с низши безсмъртни и сега решава да отнесе някой от по-висшите. Глупаво и извратено. Хубавото на това е, че ние може би сме в безопасност, без с това да искам да засегна Джером или Картър.

— Не знам — замислено отпуснах глава назад. — Все още не всичко ми е ясно. Пропускаме нещо. Само ги чуй. Защо Джером се държи като идиот, когато стане дума за това? Защо отказва да послуша Картър?