Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 186

- Вие сте принцеса от Меленгар! Аз поне съм роден в Ренидд.

- Ще се отнасяш към длъжността ми с нужното уважение и ще правиш, каквото ти кажа - без значение какви са личните ти чувства към мен.

- А ако не го сторя? - студено попита той.

Реакцията му не я изненада. Ренкуист бе професионален войник, служил под крал Урит и в имперската армия, преди да се присъедини към националистите след падането на Килнар. След изчезването на Гаунт бе назначен за главнокомандващ - позиция, за която преди изобщо не би могъл да мечтае. Сега най-сетне осъзнаваше мощта си и започваше да се самоизтъква. Ариста се бе надявала той да демонстрира същия дух като Емъри, ала Ренкуист не бе просто- люден с аристократично сърце. Ако не предприемеше нещо сега, принцесата щеше да стане жертва на военен преврат.

- Градът току-що се измъкна от клещите на един тиранин, няма да позволя да попадне под петата на друг. Откажеш ли да ми се подчиняваш, ще те сваля от длъжността ти.

- И как точно ще го направите?

Ариста лекичко се усмихна:

- Помисли... Убедена съм, че ще се сетиш.

Ренкуист продължи да се взира в нея, сетне очите му рязко се разшириха, а по лицето му проблесна страх.

- Да - рече тя. - Слуховете за мен са верни. Изведи армията си от града, преди да съм почувствала нуждата от практическа демонстрация. Разполагаш с един ден. Разузнавачи са открили подходяща долина на север. Препоръчвам да лагерувате където пътят и реката се пресичат. Достатъчно отдалечено е, за да не възникват повече проблеми; същевременно е и на север. Хората ти ще видят, че се приближават към Акуеста, което ще се отрази благоприятно на морала.

- Не ме поучавайте как да ръководя войската си - сопна се той, макар не толкова силно и уверено, както преди.

- Извинения - кимна тя. - Това беше само препоръка. Ала заповедта да напуснете не е. Лека вечер, сър.

Ренкуист се поколеба. Дишаше тежко, ръцете му бяха свити в юмруци.

- Казах: лека вечер, сър.

Той измърмори проклятие изпод носа си и затръшна вратата след себе си.

Ариста се отпусна изтощено в стола си.

Защо всичко трябва да е тъй трудно ?

Всички искаха нещо от нея: храна, подслон, уверения, че всичко ще бъде наред. Гражданите виждаха надежда в нейно лице, ала самата Ариста виждаше малко такава. Тормозена от безкрайни проблеми и обгърната от хора, се чувстваше странно самотна.

Положи глава на бюрото и затвори очи.

Само няколко минути дрямка, рече си тя. Тогава ще стана и ще видя как да се справя с недостига на зърно... и да погледна докладите за тормоз на затворниците.

Стотици въпроси крещяха за внимание, като например кому се полага да прибере зърното от земите на загиналите фермери. Притисната от недостига на храна и суровЪто време, тя се нуждаеше от бързо разрешение. Поне тези проблеми не я оставяха да мисли за нейната собствена загуба. Ратиборската битка тормозеше и Ариста, както всички останали в града. Не бе понесла видими поражения - болката й се дължеше на спомен, лице, което виждаше нощем, виденията съпроводени от разкъсваща сърцето болка. То никога нямаше да се излекува. Винаги щеше да има рана, белег, който да носи до края на живота си.