Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 187

Когато се потопи в дрямка, дълго потисканите мисли за Емъри нахлуха в сънищата й. Седеше на ръба на леглото й, облян в лунна светлина. Дъхът й се накъсваше от очакване, когато тя се привеждаше напред да го целуне с усмихнати устни. Той внезапно се вцепени, от устата му бликна кръв - от гърдите му стърчеше стрела. Ариста се опитваше да плаче, ала не можеше да издаде нито звук. Дотук сънят не се отличаваше от предишните кошмари, но тогава Емъри заговори.

- Не остава време - рече той с настоятелно лице. - Вече всичко зависи от теб.

Тя се замъчи да запита какво иска да каже, когато...

- Ваше Височество - ръка нежно докосна рамото й.

Ариста отвори очи и видя Орин Флатли. Градският писар, някога отбелязвал ударите върху наказаните на площада, бе изявил желание да стане неин секретар. Хладната му ефикасност я бе накарала да се поколебае, ала в крайна сметка тя реши, че не е престъпление да си вършиш добре работата. Решението й се бе оказало правилно; той се оказа верен и усърден служител. И все пак бе притеснително да се събуди при безизразното му лице.

- Какво има? - тя обърса очи, търсейки сълзите, които би трябвало да бъдат там.

- Един човек настоява да ви види. Обясних, че сте заета, ала той настоява. Много е... - Орин се раздвижи неловко, - труден за игнориране.

- Кой е той?

- Отказа да се представи, ала каза, че го познавате. Твърди, че новините му са от първостепенна важност. Настоява да говори с вас незабавно.

- Добре - сънливо кимна Ариста. - Изпрати го след минутка.

Орин излезе. Тя поизглади роклята си, осигурявайки си поне частично достоен вид. Дългият живот сред простолюдието бе смъкнал доста границата на определяното от нея за допустимо. Оправяйки косата си пред огледалото, Ариста се зачуди къде ли е отишла принцесата на Меленгар - и дали ще се върне.

Докато се оглеждаше, вратата се отвори.

- С какво мога да...

На прага стоеше Есрахаддон, облечен в робата с неопределим цвят. Ръцете му бяха потънали в блестящите гънки. Брадата му беше по-дълга, в косата му се виждаше сиво. Изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Не бе виждала магьосника от онова утро край река Нидвалден.

- Ти пък какво правиш тук? - тонът й се вледени.

- И аз се радвам да ви видя, Ваше Височество.

Допусналият магьосника Орин все още не бе затворил вратите. Това се промени след кратък поглед от страна на Есрахаддон.

- Виждам, че се справяш добре и без ръце - рече Ариста.

- Човек се приспособява към нуждите си — отвърна той, сядайки насреща й.

- Не съм те поканила да сядаш.

- Не съм молил за разрешение.

Столът на Ариста я блъсна по краката, карайки я да се стовари в него.

- Как го правиш без ръце или звук? - рече тя, надвита от любопитството си.

- Не помниш ли как обяви уроците за приключени при последната ни среща?

Ариста отново се вцепени.

- Помня. Помня и как подчертах, че не желая да те виждам.

- Много хубаво. Обаче имам нужда от помощта ти да открия наследника.

- Отново го изгуби, а?

Есрахаддон не й обърна внимание.