Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 154

- Нейно Високопреосвещенство няма да присъства на бала или на банкета, сър. Тя никога не се храни сред обществото и има твърде много дела, изискващи вниманието й.

- Никога?

- Уви, не.

- Разбирам.

Графът потъна в мисли, а Амилия потропа с пръсти по бедрото си.

- Ако нямате нищо против, сър, трябва да се върна при императрицата.

- Разбира се. Простете за отнемането от драгоценното ви време. И все пак, ако бихте споменали за мен на Нейно Високопреосвещенство и я уведомите, че много бих желал да я посетя...

- Ще го сторя, Ваша светлост. Сега моля да ме извините...

Амилия бързо се върна и откри, че кроячката бе приключила работата си. Яката беше висока и наистина поддържаше брадичката вдигната. Добавката изглеждаше изключително неудобна, ала на Модина изглежда това не правеше впечатление. Обущарят обаче все още обработваше обувката.

- Какво става тук? - попита тя.

- Новият ток беше по-висок от другия - каза й Нимбус. - Той се опита да го намали, но в бързината отне прекадено много и сега е по-нисък.

Амилия се обърна към Ана:

- Колко време ни остава?

- Около петнадесет минути - бе мрачният отговор.

- Ами украшението за глава? Не го виждам.

- Не беше в спалнята или залата, милейди.

Лицето на Ана пребледня.

- Мили Марибор, простете ми. Съвсем забравих за него!

- Забравила си? Нимбус!

- Да, милейди?

- Тичай при шапкарката и го донеси. И като казвам тичай, имам предвид да хвърчиш!

- Веднага, милейди, ала не знам къде се намира тя...

- Вземи паж да ти посочва пътя.

- Всички са заети с подготовката на церемонията.

- Не ме интересува! С меч принуди някой от тях, ако трябва. Намери си водач и му кажи, че е по заповед на императрицата. Мърдай! Ана!

- Да милейди - слугинята трепереше просълзена. - Толкова съжалявам, милейди, наистина.

- Нямаме време за извинения и сълзи. Тичай в спалнята на императрицата и донеси дневните й обувки. Ще трябва да носи тях. Веднага!

Амилия затръшна вратата подире им и я изрита. Опря чело върху дъба, опитвайки се да се успокои. Роклята щеше да покрие обувките. Никой нямаше да забележи разликата. Ала украшението за глава беше съвсем различно. Бе изработвано в продължение на седмици и регентите щяха да забележат липсата му. Магазинът на шапкарката се намираше в града; бе възложила на Ана да донесе украшението. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да я попита по-рано, бе бясна заради некомпетентността на слугинята. Ритна вратата още веднъж и отчаяно приседна на пода. Роклята й се разстла наоколо.

Церемонията щеше да започне след минути, но време все още имаше. Речта на Модина бе оставена за накрая и Амилия бе убедена, че разполагат с още двадесет, може би тридесет минути, докато останалите се обръщат към тълпата. Насреща й Модина стоеше вдървена в златно-бялата рокля с пристегнат от яката врат. Имаше нещо различно в императрицата, тя гледаше Амилия с интерес. Всъщност дори я изучаваше.

- Ще се справите ли? - попита я Амилия.

Моментално светлината в очите й изгасна, върна се празното изражение.

Амилия въздъхна.