Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 136

Протегна пръсти във въздуха, сякаш нежно докосвайки невидим обект. Силата завибрира като арфически струни с повишаването на гласа й. Това не бяха думите, на които Есрахаддон я бе учил. Нито идваха от Аркадиус. Словата бяха нейни. Връхчетата на пръстите й напипваха тъканта на вселената и принцесата се бореше да овладее възбудата си. Подръпна струните на невидимата арфа. Можеше да изсвирва отделни ноти или акорди, мелодии, ритми и комбинации от всичко това. Възможностите бяха удивителни, а вариациите тъй многобройни. Цял живот щеше да отнеме едва да започне да разбира потенциала, който долавяше. Ала тази нощ пътят й бе ясен и прост. Замах с китката, раздвижване на пръстите, почти като че се сбогуваше с някого; в този миг свещта угасна.

Появи се вятър. Прахта по улицата се завихри. Стари листа и стръкове трева полетяха. Звездите изчезнаха, закрити от гъсти облаци. Чу как звукът ехти по ламаринения покрив. Металът пееше нейната песен. Тогава усети капките по отметнатото си от качулката, смеещо се лице.

ГЛАВА 13

МОДИНА

Таванът на имперската тронна зала бе боядисан в зеленикаво-синьо с изрисувани облаци, за да наподобява небето на спокоен летен ден. Стенописът беше тежък и лишен от вдъхновение, ала Модина го смяташе за красив. Не помнеше кога за последно бе виждала истинското небе.

Животът й след Далгрен бе представлявал кошмар от смътно неприятни хора и места, които не можеше и не искаше да си спомня. Нямаше си представа колко време бе минало от смъртта на баща й. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Времето бе нещо, за което живите трябваше да се притесняват. Ако знаеше нещо, то бе, че е мъртва. Призрак, носещ се в сън, движен от невидяни ръце, дочуващ откъслечни гласове... ала нещо се бе променило.

Бе дошла Амилия и с нея обгърналата Модина за тъй дълго мъгла бе започнала да се повдига. Императрицата започна да осъзнава заобикалящия я свят.

- Дръжте си главата вдигната и не гледайте към тях - казваше й Нимбус. -Вие сте императрицата, а те са под вас, недостойни дори и за най-краткия взор на имперските ви очи. Изправен гръб. Изправен гръб.

Модина, облечена във великолепна рокля от бяло и златно, стоеше на подиума пред огромния натруфен трон. Подраска го с пръсти и установи, че всъщност само е покрит със злато. Самият подиум се издигаше на пет фута над земята, със стръмни стени - с изключение на стълбите, оформени като полумесеци. Те бяха подвижни, което позволяваше императрицата да бъде излагана на показ, съвършеният недостижим символ на Новата империя.

Нимбус отчаяно поклати глава.

- Няма да стане. Тя не ни слуша.

- Просто не е свикнала да стои изправена през цялото време - каза му Амилия.

- Може би пришита в корсета дъска? - скромно предложи прислужник.

- Това не е лоша идея - отвърна Амилия и погледна към Нимбус. - Какво мислиш?

- По-добре да е много права дъска - язвително отвърна Нимбус.

Повикаха кралския крояч и шивачка, проведе се неформална дискусия.

Говореха за шевове, връзки и банели, а Модина гледаше отгоре.

Виждат ли болката в лицето ми?