Читать «Нифрон се въздига» онлайн - страница 11

- Чу ли, Уил? За крадци ни зема. Нелоша идейка, а? Мой си отрежем някоя и друга кесия, пътна такса. Поне шизкараме малко парица, дето киснем тука цял Ден. Е, мноо ясно, Бректън ше ни одере живи, ако узнае.

Високият войник, вероятно слабоумен и ням, кимна в отговор.

Поне си беше облякъл униформата правилно. И двамата бяха оцапани и намачкани, ала такъв бе животът на кашиците.

Една от многобройните причини, поради които той се радваше да бъде вестоносец.

- Разчистете тая бъркотия. Нося спешно послание. Трябва да достигна командването на имперската армия моментално.

- Е, де, и ний си имаме заповеди. Никой да не пущаме - рече дребният.

- Аз съм имперски куриер, имбецил такъв!

- Охо - отвърна войникът с проницателността на дървен стълб. Стрелна с поглед спътника си, който не бе променил изражението си. - Туй е вече друга работа.

Потупа коня по врата:

- Туй обяснява що си изтормозил така момичето, а? Сто на сто й се ще да лочне нещо. Ей я тук кофата, а ей там има извор; точно сле...

- Нямам време за това. Разчистете пътя и то бързо!

- Веднага, веднага. Не е нужно да се сопваш. Думай паролата и раздигаме за нуларка време - рече ниският, докато с нокътя си се мъчеше да извади нещо, заседнало между зъбите.

- Парола?

Войникът кимна. Доближи пръст до носа си, за да изследва откритието, подуши го с кисел поглед и с щракване го запрати настрана.

- Тъй де, паролата. Да не допускаме шпиони. Война е и прочие.

- Не знам нищо такова. Никаква парола не ми беше съобщена.

- Нима? - дребният повдигна вежда и хвана коня за юздите.

- Разговарях лично с регентите и...

Едрият го събори от коня. Куриерът се приземи по гръб, строполявайки се тежко на земята, при което си тропна главата. Болката за миг го заслепи. Когато отвори очи, видя войникът да допира острие до врата му.

- За кого работиш? - изръмжа едрият.

- К'ви ги вършиш, Уил? - прояви интерес дребосъкът, който все още държеше коня.

- Пробвам се да накарам шпионина да говори.

- А-аз не съм шпионин. Имперски вестоносец съм. Пусни ме!

- Уил., нищо за разпити не ни рекоха. Не знаят ли паролата, хряс гърлцето и айде у реката. Къде сър Бректън ще се занимава с всяко муле, дето се е совнало по пътя. Па и за кого ще работи? Само Меленгар се бият с нас, начи е техен. Колвай го и да ти помогна да го завлечем, чакай само да върж§ коня.

- Но аз съм вестоносец! - изкрещя куриерът.

- Сиурно.

- Мога да го докажа. Нося съобщение за сър Бректън в дисагите.

Войниците се спогледаха със съмнение. Дребният сви рамене и се зарови из

дисагите. Взе кожена чанта, съдържаща подпечатан с червен восък пергамент и като счупи печата, зачете.

- Чумата да ме тръшне, Уил, истината дума. Туй тук е писмо до Негова светлост.

- Хъ? - рече другият, изписал по лицето си притеснение.

- Мда. По-добре го пусни.

С унила физиономия едрият прибра меча и подаде ръка, за да помогне на куриера да се изправи.

- Съжалявам. Заповеди, знайш.

- Когато сър Бректън види счупения печат, ще ви обезглави! - заяви пратеникът, грубо блъсвайки високия настрана и изтръгвайки документа от ръцете на другия.