Читать «Единствената» онлайн - страница 138

— Не се тревожи, Америка, сигурна съм, че няма да те остави сама пред олтара — шегува се тя. Мей прихва да се смее, а аз махвам укорително с ръка към двете.

— Не се притеснявам, че ще размисли! Боя се, че ще се препъна или ще произнеса грешно името му, или нещо такова. Много съм талантлива в гафовете — оплаквам им се аз.

Марли долепва чело до моето.

— Нищо не може да обърка днешния ден.

— Мей! — изсъсква мама.

— Тръгвам, иначе мама ще побеснее. Ще се видим отпред. — Едва докосва с устни бузата ми, стараейки се да не остави петно от червило, и се отправя към вратата. Музиката засвирва и всички вкупом свиват зад ъгъла, тръгвайки по очакващата ме пътека.

Марли отстъпва назад.

— Аз ли съм наред?

— Да. Този цвят много ти отива, между другото.

Тя вирва хълбок, позирайки в шаферската си рокля.

— Имате безупречен вкус, Ваше Величество.

Аз вдишвам рязко.

— Още никой не ме е наричал така. О, господи, почти всички ще се обръщат към мен с това название. — Опитвам да привикна с думите. Коронацията е част от сватбата ни. Първо се вричам на Максън, после и на Илеа. Първо пръстените, после и короните.

— Не започвай пак да се изнервяш! — предупреждава ме тя.

— Старая се! Не че не бях подготвена за предстоящото, но… просто много ми се струпва за един ден.

— Ха! — възкликва тя, а оркестърът засвирва друга мелодия. — Почакай до довечера.

— Марли!

Преди да съм успяла да я смъмря, приятелката ми се измъква с дяволито намигване, карайки ме да се усмихна. Толкова се радвам, че отново присъства в живота ми. Официално я провъзгласих за една от помощниците си, а Максън стори същото с Картър. Така дадохме на народа ясна представа за промените, които Максън щеше да въведе след коронясването си, и с радост открихме, че много хора ги приветстват.

Заслушвам се в напрегнато очакване. Знам, че познатите тонове ще зазвучат съвсем скоро, ето защо се възползвам от момента да поизпъна роклята си.

Великолепна е. Снежнобялата u материя следва извивките на ханша ми, след което се разстила в ефирни вълни, стигащи чак до пода. Късите u дантелени ръкави преминават във висока, царствена яка. Над роклята съм заметната палто, наподобяващо перелина, което се стеле по земята зад мен като шлейф. Ще го сваля на приема след сватбената церемония, където възнамерявам да танцувам със съпруга си до припадък.

— Готова ли си, Мер?

Обръщам се към Аспен.

— Да, готова съм.

Той ми предлага ръка и аз го хващам под лакът.

— Изглеждаш невероятно.

— И ти не си за изхвърляне така наконтен — коментирам аз. Усмихвам се, но знам, че усеща колко съм притеснена.

— Няма защо да се тревожиш — казва ми той, а увереното му изражение ми вдъхва вяра, че е прав. Както винаги.

Поемам си дълбоко въздух и кимвам.

— Така. Само ме дръж, ако тръгна да падам, става ли?

— Не бой се. Ако ми се стори, че не те държат краката, ще ти услужа с това. — Показва ми тъмносиния си бастун, специално изработен за официалната му униформа, и идеята ме разсмива.

— Така те искам — казва той, доволен да ме види истински усмихната.