Читать «Единствената» онлайн - страница 136

Аз си поех въздух и отново вперих поглед в страниците. Замислих се за кратките, така бързо отлетели години от живота ми дотук. Никога не бях очаквала да постигна нещо повече от това да пея на заден план по партита и евентуално да се омъжа един ден. Замислих се за промяната, която щеше да настъпи в живота на илейския народ, и сърцето ми щеше да се пръсне от радост. Чувствах се едновременно смирена и горда.

— Има и още нещо — подхвана колебливо Максън, докато очите ми попиваха думите пред мен. После най-ненадейно плъзна върху купчината документи отворена кутийка и разливащата се откъм прозореца светлина озари пръстена в нея. — Не знам от колко време спя с тази чудесия под възглавницата си. — Каза той с шеговито раздразнение. Вдигнах поглед към него, без да пророня и дума; все още немеех от смайване. Несъмнено прочете въпроса в очите ми, но явно неговият собствен беше по-належащ: — Харесва ли ти?

Фини златни лиани се преплитаха в мрежа, образувайки халката, в чиято горна част два скъпоценни камъка — един зелен и един виолетов — сякаш се целуваха. Знаех, че виолетовият отговаряше на моята зодия, затова предположих, че зеленият е символ на неговата. Стояхме прилепени един до друг — две малки, неразделни зрънца светлина.

На няколко пъти отворих уста да проговоря. В крайна сметка обаче смогнах единствено да се усмихна, преглъщайки сълзите си, и да кимна с глава.

Максън се прокашля.

— Вече два пъти опитах да го направя по грандиозен начин; и двата пъти се провалих жестоко. В момента не мога дори да коленича. Дано не възразяваш, ако ти го кажа с прости думи.

Аз кимнах. Все още не успявах да възвърна гласа си.

Той преглътна и повдигна здравото си рамо.

— Обичам те — каза простичко. — Трябваше да съм ти го признал отдавна. Вероятно така щяхме да си спестим цял куп глупави грешки. Но като се замисля — добави той с усмивка, — май именно всички препятствия по пътя ни ме накараха да се влюбя така силно в теб.

От ъгълчетата на очите ми потекоха сълзи и единствено миглите ми ги възпряха да се търкулнат надолу.

— Говорех искрено. Сърцето ми ти принадлежи. Както вече знаеш, предпочитам да умра, вместо да те гледам как страдаш. Когато ме простреляха и паднах на земята, уверен, че животът ми се изплъзва, само ти беше в мислите ми.

Наложи му се да направи пауза. Преглътна и ясно си пролича, че и той е на ръба на сълзите. След миг мълчание продължи:

— В онези секунди скърбях по всичко загубено. По това, че нямаше да те видя как вървиш към олтара, че нямаше да те разпозная в личицата на децата ни, че нямаше да гледам как косата ти посребрява. Но в същото време изпитах облекчение. Щом умирах, за да живееш ти — отново вдигна непострадалото си рамо, — нямах нищо против.

В този момент вече загубих контрол и сълзите ми шурнаха неудържимо. Как изобщо си бях въобразявала преди, че знам какво е да бъдеш обичан? Нищо, преживяно досега, не можеше да се сравни с чувството, което в този миг бликна от сърцето ми, изпълвайки всяка част от мен с блажена топлина.