Читать «Единствената» онлайн - страница 139

— Ваше Величество? — обажда се Силвия. — Време е. — Гласът u има леко благоговеен тон.

Кимвам u и двамата с Аспен се отправяме към вратите.

— Разбий ги — казва ми той малко преди музиката да зазвучи по-силно и вратите да се отворят, разкривайки ни пред гостите.

Целият страх нахлува обратно в тялото ми. Макар че се бяхме постарали списъкът с гости да е възможно най-кратък, стотици хора обточват пътеката, която ще ме отведе до Максън. Всички стават да ме приветстват, а не виждам бъдещия си съпруг.

Имам нужда единствено да зърна лицето му. Открия ли онези трезви очи, ще намеря сили да се справя.

Усмихвам се, опитвайки да запазя самообладание, докато кимам любезно на гостите и им благодаря, задето са ни уважили с присъствието си. Аспен обаче ме познава.

— Спокойно, Мер.

Обръщам поглед към него и насърчението в лицето му наистина помага. Продължавам напред.

Не демонстрираме особена грация по пътя си към олтара. Нито пък пъргавина. Заради ранения крак на Аспен се налага да куцукаме бавно по пътеката. Но кой друг можеше да ме предаде на младоженеца? Кой друг бих пожелала да ме предаде?

Аспен беше приел да изиграе различна роля в живота ми. Не тази на възлюбения, не тази на мой приятел, а тази на мой най-близък роднина.

Бях очаквала да ми откаже, опасявайки се, че може да му прозвучи обидно. Той обаче беше заявил, че за него ще е чест, и ме беше прегърнал сърдечно.

Всеотдаен и предан — до последно. Такъв е моят Аспен.

Най-сетне виждам познато лице сред тълпата. Луси е тук, седнала до баща си. Сияе от гордост заради мен, макар че всъщност не може да откъсне очи от Аспен. Той поизопва гръб, докато минаваме покрай нея. Знам, че скоро ще настъпи и техният ред, и нямам търпение. Аспен беше направил най-добрият избор.

Редовете, намиращи се най-близко до олтара, са отредени за момичетата от Избора. Проявили са голяма смелост да се върнат в двореца заради мен, като се има предвид, че не всички, които трябваше да присъстват, са тук. Въпреки това се усмихват; дори Крис, макар и тъгата да прозира в очите и. Толкова ми се иска и Селест да е сред тях, че се изумявам от самата себе си. Представям си я как врътва очи и ми намига съзаклятнически. Как ми отпраща някоя духовита реплика, почти надменна, но и не съвсем. Много, много ми липсва.

Липсва ми и кралица Амбърли. Колко ли щеше да се радва на този ден, когато най-сетне щеше да се сдобие с дъщеря. Имам чувството, че бракът с Максън ми дава право да я обичам по този начин — като моя майка. И несъмнено ще е така до края на живота ми.

После виждам мама и Мей, така силно доближени една за друга, че изглеждат

така, сякаш се крепят. Покрай тях надничат безброй усмивки. Затрогващо е да знам, че съм обградена от толкова много любов.

Така погълната съм от заобикалящите ме лица, че забравям колко близо съм вече до олтара. Обръщам поглед напред… и той ме чака там.

В този миг целият околен свят изчезва.

Няма ги телевизионните камери, няма ги ослепителните светкавици. Само двамата сме. Аз и Максън.

Носи короната си и костюма със синия шарф и медалите. Какво бях казала първия път, когато го бях видяла в този му вид? Че мястото му е при полилеите на тавана, ако не се лъжа. Усмихвам се, спомняйки си дългото пътешествие, което ни беше довело до тук, до олтара.