Читать «Единствената» онлайн - страница 134

Аспен се взря в очите u с пълна всеотдайност.

— Щом си тук, всичко е наред.

Тя помилва лицето му, пазейки превръзките. Той прокара ръка зад врата u и нежно я придърпа към себе си за дълбока целувка.

Никой друг не се нуждаеше от рицар повече от Луси и никой не можеше да я брани по-добре от Аспен.

Бяха толкова погълнати един от друг, че дори не усетиха, когато се отдалечих, запътвайки се към единствения човек, когото истински копнеех да видя.

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Щом излязох от амбулаторното крило, за пръв път видях колко голям удар бе претърпял дворецът. Трудно ми беше да го възприема. Подът беше осеян с натрошени стъкла, които плахо блещукаха на слънчевата светлина. Съсипаните картини, дупките по стените и плашещите червени петна по килимите ми напомниха за това колко много се бяхме доближили до смъртта.

Тръгнах нагоре по стълбището, като се опитвах да не поглеждам никого в очите. Стъпвайки на площадката между втория и третия етаж, забелязах нечия обица на пода. Не можах да не се зачудя дали собственичката u беше жива.

Стигнах до коридора и напът към стаята на Максън срещнах няколко стражи. Май беше неизбежно. Ако се наложеше, щях да извикам името му. Може би той щеше да им заповяда да ме пуснат… също като онази нощ.

Вратата на стаята му беше отворена и разни хора препускаха напред-назад; едни носеха документи, други мъкнеха празни подноси. Шестима стражи се бяха наредили покрай стената по пътя ми и аз се настроих за предстоящата свада. Но още щом се приближих, единият от тях примижа, сякаш се уверяваше, че наистина бях аз. Онзи до него също ме разпозна и един по един всички сведоха глава в дълбок, почтителен поклон.

Стражът, застанал най-близко до вратата, протегна ръка навътре.

— Негово Величество ви очаква, госпожице.

Постарах се да оправдая честта, която ми отдаваха, или поне изопнах гръб, независимо от факта, че изподраните ми ръце и грубо отрязаната рокля не допринасяха за имиджа ми.

— Благодаря — заявих с леко кимване.

На влизане една прислужничка прелетя покрай мен. Максън лежеше в леглото си; личеше си, че под обикновената памучна риза лявата страна на гърдите му беше бинтована. Лявата му ръка висеше в превръзка през рамото, а с дясната държеше документ, чието съдържание му разясняваше един от кралските съветници. Изглеждаше като съвсем обикновен човек със семплите си дрехи и разрошена коса.

В същото време обаче осанката му беше различна, по-величествена. Дали не седеше малко по-изправен? И лицето му май бе придобило по-сериозен вид.

Безспорно пред мен беше новият крал.

— Ваше Величество — прошепнах, като сторих нисък реверанс. Като се изправих, видях кротката усмивка в очите му.

— Остави документите тук, Ставрос. А сега всички бихте ли напуснали стаята? Трябва да поговоря с дамата.

Хората, струпали се край леглото му, сведоха глави в поклон и се запътиха към коридора. Ставрос остави документите на нощната му масичка, а когато мина покрай мен, ми намигна. Почаках да затворят вратата, преди да направя и крачка напред. Искаше ми се да побягна към него, да се хвърля в обятията му и да остана там завинаги. Вместо това пристъпих бавно, притеснена, че може би бе съжалил за последните си думи към мен.