Читать «Единствената» онлайн - страница 132

Тюздей лежеше на кушетката, стиснала ръката на Емика; и двете ридаеха тихо. Разпознах няколко от прислужничките, но смътно. Докато минавах покрай тях, те ми кимнаха с глави, сякаш заслужавах благодарност или похвала.

С разреждането на тълпата все повече губех надежда. Максън не беше тук. Ако беше, щеше да е обграден от цял куп хора, откликващи на всяка негова нужда. Но може би и него бяха изпратили в отделна стая… както мен самата.

Срещнах един от стражите, чието лице бе ранено по невъобразим начин.

— Тук някъде ли е принцът? — попитах го дискретно.

Той поклати мрачно глава.

— О!

Наглед огнестрелната рана и разбитото сърце бяха коренно различни травми. Но имах чувството, че кръвта ми изтича, също както и неговата несъмнено бе изтекла. Нито натиск, нито шевове можеха да помогнат; никога нищо нямаше да спре болката. Не дадох воля на писъка си, макар че го усещах как ехти вътре в мен. Сълзите си обаче не удържах. Не отмиха мъката ми, но сякаш послужиха като клетва.

С никого няма да те заменя, Максън. Никога. И скътах любовта ни дълбоко в сърцето си.

— Мер?

Обърнах се и видях бинтована фигура върху една от най-крайните кушетки. Беше Аспен.

Дъхът ми секна. Отправяйки се към него с несигурни крачки, забелязах, че главата му беше увита с превръзка, през която се процеждаше кръв. По голите му гърди си личаха няколко синини, но кракът му беше в най-тежко състояние. Долната му част беше в дебела гипсова превръзка, а по бедрото му зееха дълбоки рани, хлабаво загърнати с бинтове. Като го гледах така, само по къси панталони и чаршаф върху здравия му крак, лесно можех да си направя извод колко тежко бе пострадал.

— Какво ти се е случило? — прошепнах.

— Предпочитам да не си спомням с подробности. Издържах дълго време и свалих шест-седем от тях, преди някой да рани жестоко крака ми. Докторът казва, че вероятно ще мога да ходя отново, макар и с помощта на бастун. Поне се измъкнах жив.

Самотна сълза се търкулна по едната ми буза. Бях толкова благодарна и изплашена… и отчаяна, че не можах да се сдържа.

— Ти спаси живота ми, Мер.

Очите ми прескочиха от крака му към лицето му.

— Изстрелът ти изплаши бунтовника и ми даде достатъчно време да стрелям по него. Ако не го беше направила, щеше да ме улучи в гърба, и край. Благодаря ти. Избърсах очите си.

— А ти колко пъти си спасявал моя живот? Беше крайно време да ти се реванширам. Той се усмихна.

— Май наистина геройствата ме влекат, а?

— Винаги си преследвал ролята на рицар в лъскави доспехи. — Поклатих глава, спомняйки си колко много беше направил за хората, които обичаше.

— Мер, изслушай ме сега. Когато казах, че винаги ще те обичам, говорех от сърце. И мисля, че ако бяхме останали в Каролина, досега щяхме да сме щастливо женени. Бедни, но щастливи. — Той се усмихна горестно. — Само че не останахме в Каролина. И ти се промени. Аз също. Беше права, като каза, че така и не дадох шанс на друго момиче, и едва ли щях, ако не ни бяха връхлетели всички тези беди. Вродено ми е да се боря за теб, Мер. Доста време ми отне да проумея, че вече не искаш да го правя. Но след това бързо осъзнах, че и аз самият не го искам.