Читать «Единствената» онлайн - страница 133

Взирах се в него смаяна.

— Винаги ще притежаваш част от сърцето ми, Мер, но вече не съм влюбен в теб. Понякога си мисля, че все още имаш нужда от мен и ме искаш до себе си, но не знам дали съм прав. Заслужаваш далеч повече от мъж, останал с теб заради чувство за дълг.

Аз въздъхнах.

— А ти заслужаваш повече от жена, останала с теб от примирение.

Той ми протегна ръка и аз я поех.

— Не искам да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. И е хубаво да знам, че ти също не си ми ядосан. Дори да е мъртъв, пак ще го обичам.

Аспен сбърчи чело.

— Кой да е мъртъв?

— Максън — пророних аз, готова пак да избухна в сълзи.

След кратка пауза Аспен отвърна:

— Максън не е мъртъв.

— Какво?! Но онзи страж каза, че не бил тук и…

— Разбира се, че няма да е тук. Все пак е крал. Възстановява се в стаята си.

Хвърлих се да го прегърна и той простена под тежестта на тялото ми; но бях твърде щастлива, за да внимавам. После хубавата и лошата новина се сляха ведно. Отстъпих бавно назад.

— Кралят е мъртъв?

Аспен кимна.

— Кралицата също.

— Не! — потреперих аз, примигвайки отново. Каза ми, че мога да я наричам „мамо". Какво щеше да прави Максън без нея?

— Всъщност, ако не се бяха намесили северняшките бунтовници, вероятно и Максън нямаше да оцелее. Те наклониха везната в наша полза.

— Наистина ли?

Очите му се изпълниха с възхищение и благодарност.

— Трябвало е те да ни обучават. Сражават се по съвсем различен начин. Знаеха как

да реагират. Разпознах Огъст и Джорджа в Банкетния салон. Извън стените на двореца ги чакали подкрепления. Веднага щом хората им надушили, че има нещо гнило… е, вече знаят как да се промъкнат в двореца по възможно най-бързия начин. Нямам представа откъде са се сдобили с оръжия, но без тяхната подкрепа бяхме загубени. Мозъкът ми едва побра новата информация. Все още сглобявах парчетата от пъзела, когато вратата се отвори рязко, смущавайки тихия шепот в амбулаторното крило. Макар роклята u да беше съдрана, а косата u провиснала покрай лицето и, моментално разпознах тревожното и изражение.

Преди да съм успяла да я привикам, Аспен извиси глас:

— Луси! — Надигна се в леглото и въпреки че от рязкото движение несъмнено го прониза болка, по лицето му нямаше и следа от нея.

— Аспен! — възкликна тя и с бързи крачки прекоси крилото, прескачайки налягалите по земята хора. Хвърли се в прегръдките му и обсипа лицето му с целувки. И макар да беше простенал от болка, когато аз го бях прегърнала, в този момент Аспен не изпиваше нищо друго освен истинско щастие.

— Къде беше? — попита я той.

— На четвъртия етаж. Стражите чак сега достигнаха по-горните скривалища. Дойдох колкото можах по-бързо. Какво ти се е случило? — Колкото и наплашена да беше след всички бунтовнически атаки досега, този път Луси изглеждаше съвсем на себе си, а очите u виждаха единствено Аспен.

— Добре съм. Ами ти? Трябва ли да те прегледа доктор? — Аспен се озърна наоколо, търсейки служител, който да u обърне внимание.

— Не, нямам и драскотина — увери го тя. — Просто умирах от тревога за теб.