Читать «Единствената» онлайн - страница 131

Вратата не помръдваше и сякаш се присмиваше на истерията ми с мълчаливата си, непоклатима жестокост.

Свлякох се на пода и заплаках от безсилие. Безжизненото тяло на Аспен можеше да лежи само на метри от мен, а Максън… несъмнено вече го нямаше.

Притиснах коленете към гърдите си и отпуснах глава на вратата.

— Ако преодолееш това — прошепнах в тихата стая, — ще ти позволя да ми викаш „скъпа моя". Няма да се оплаквам, обещавам.

И после зачаках.

От време на време гадаех колко е часът, макар че нямаше начин да сверя предположенията си. Минутите се влачеха бавно, влудяващо. Никога през живота си не се бях чувствала толкова слаба, а тревогата направо ме убиваше.

Мина цяла вечност, докато чуя изщракването на ключалката. Някой идваше да ме вземе. Не знаех дали е приятел, или враг, затова насочих празния пистолет към вратата. Така поне щях да му всея малко страх. Пантите изскърцаха и светлината откъм прозореца се разля ослепително в стаята. Дали все още беше същият ден? Или следващият? Не свалих дулото на пистолета, макар че трябваше да примижавам, за да се прицеля.

— Не стреляйте, лейди Америка! — предупреди ме непознат страж. — В безопасност сте!

— Откъде знаеш? А аз откъде да знам, че не си един от тях?

По коридора се чуха нечии приближаващи стъпки и стражът кимна за поздрав.

Огъст се появи на входа, последван от Гаврил. Костюмът на водещия беше почти съсипан, но значката му — която чак сега оприличавах на Северната звезда — продължаваше да блести гордо върху окървавения му ревер.

Нищо чудно, че северняшките бунтовници бяха толкова осведомени.

— Всичко свърши, Америка. Спипахме ги — увери ме Огъст.

Аз въздъхнах облекчено и пуснах пистолета на земята.

— Къде е Максън? Жив ли е? Спасила ли се е Крис? — попитах Гаврил, но преди да ми е дал отговор, обърнах очи към Огъст. — А стражът, който ме доведе дотук? Страж Леджър? Виждал ли си го? — Думите се изляха от устата ми с такава скорост, че сигурно бяха почти неразбираеми.

Чувствах се странно, замаяно.

— Мисля, че е в шок. Бързо, отведи я в амбулаторното крило — нареди Гаврил и стражът ме грабна на ръце.

— Максън? — попитах отново. Никой не ми отговори. Или вече губех съзнание. Не можех да си спомня.

Свестих се на някаква кушетка. Чак сега усещах щипането на многобройните ми порязвания, но като вдигнах ръка да я огледам, ги открих щателно почистени, а по-дълбоките бяха и превързани. Бях в безопасност.

Седнах в леглото и озъртайки се наоколо, установих, че се намирам в малък кабинет. Като плъзнах поглед по бюрото и дипломите по стените, се досетих, че кабинетът е на доктор Ашлър. Не можех да остана тук. Трябваха ми отговори.

Отворих вратата и разбрах защо ме бяха скътали тук. Амбулаторното крило беше пренаселено. Някои от по-леко ранените лежаха по двама на легло, а останалите — на пода. Веднага си пролича, че по-тежко пострадалите бяха настанени в дъното на помещението. Независимо от голямата численост на пациентите, крилото беше удивително тихо.

Огледах пространството в търсене на познати лица. Добър знак ли беше, ако не откриех ничие? Или?