Читать «Планината Грей» онлайн - страница 225

– Рано е – увери го Саманта. – Тя е красива, все ще се намери купувач.

– Разбира се. Половината красиви сгради по главната улица са празни. Този град умира.

– Това ли е важният въпрос, който искаше да обсъдим?

– Не. Саманта, аз заминавам за няколко месеца. Имам приятел, който има ловна хижа в Монтана, и смятам да му погостувам за по-дълго. До гуша ми дойде да ме следят, до гуша ми дойде да се тревожа кой е зад гърба ми, уморих се да мисля за брат ми. Нуждая се от почивка.

– Идеята е страхотна. Ами работата ти като снайперист? Доколкото разбирам, наградата вече е един милион долара в брой. Положението се затяга, а?

Той отпи продължително от кафето и подмина последната ѝ забележка.

– От време на време ще се връщам, за да се погрижа за наследството на Донован, когато Мати се нуждае от мен. Но като цяло мисля да се пренеса някъде на запад. Тук има твърде много история, твърде много лоши спомени.

Тя кимна. Разбираше го, но не каза нищо. Да не би той да целеше някакво драматично сбогуване между влюбени? Ако бе така, не можеше да му предложи нищо. Харесваше го, но в този момент новината, че заминава за Монтана, ѝ донесе облекчение. Мина цяла минута, преди някой от двамата да проговори.

Накрая Джеф каза:

– Мисля, че най-сетне разбрах кой е убил Донован. – Пауза, през която се очакваше тя да попита кой, но Саманта прехапа език и замълча. Той продължи: – Ще отнеме известно време, може би петдесет години, но аз ще се притая и ще заложа капаните си, така да се каже. Те си падат по самолетните катастрофи, затова ще им дам шанс за още една.

– Не желая да слушам това, Джеф. Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора?

– Няма да го прекарам там.

– Прочути последни думи. Виж, трябва да се връщам на работа.

– Знам. Извинявай.

В Службата я очакваше понеделнишкият обяд, шумно клюкарско пиршество, което не ѝ се искаше да изпусне. Между петте жени, които участваха, съществуваше негласно споразумение: отсъстваш ли, най-вероятно ще те обсъждат надълго и нашироко.

– Добре, знам, че си заета. Ще се върна след няколко месеца. Ти ще бъдеш ли тук?

– Не знам, но не мисли за мен.

– Ще мисля за теб, не мога иначе.

– Ето какво, Джеф. Аз няма да се притеснявам дали ти ще се върнеш, а ти няма да се притесняваш дали аз ще съм тук или в Ню Йорк, става ли?

– Добре, добре. Може ли поне да получа целувка за довиждане?

– Да, но внимавай с ръцете.

Когато се върна на бюрото си, Саманта попадна на последната новина от Ню Йорк. Анди ѝ пишеше:

Скъпа Саманта, “Спейн и Грабман” се разраства с всяка секунда. В момента сме подписали със седемнайсет от най-добрите и най-умни млади адвокати и ни предстои вълнуващо начинание. Трябват ни още двама-трима. Трябваш ни ти! Работил съм с няколко от тези блестящи хора – Ник Спейн е работил с други, – затова мога да кажа, че не познавам всички. Познавам обаче теб и знам, че мога да ти имам доверие. Знам, че си от моя екип и ще ми пазиш гърба. Както ти е известно, в океана плуват много акули.