Читать «Планината Грей» онлайн

Най-ужасно беше чакането – неизвестността, безсънието, режещата болка в корема. Колеги се избягваха и се криеха зад заключени врати. Секретарки и правни асистенти разпространяваха слуховете и не поглеждаха никого в очите. Всички бяха на тръни, чудеха се кой ще бъде следващият. Партньорите, едрите риби, бяха като зашеметени и не искаха да контактуват с никой от подчинените си – току-виж скоро се наложило да им теглят ножа.

Клюките бяха зверски. Десет адвокати с опит в съдебната зала е прекратени договори. Отчасти вярно – само седем. Закрили целия отдел за недвижими имоти – всички, дори партньорите. Напълно вярно. Осем партньори от антитръстовия отдел се местели в друга кантора. Засега невярно.

Атмосферата беше толкова отровна, че при всяка възможност Саманта излизаше навън и работеше на лаптопа си по кафенетата в Южен Манхатън. Един приятен ден – десетия след краха на “Лийман Брадърс” – тя седеше на пейка в парка и съзерцаваше високата сграда по-надолу по улицата. Наричаше се “Броуд 110” и горната ѝ половина беше наета от “Скъли и Пършинг”, най-голямата юридическа фирма в света. Нейната фирма все още, макар че бъдещето изобщо не бе сигурно. Две хиляди адвокати в двайсет държави, половината само в Ню Йорк, хиляда от тях натъпкани там горе, от трийсетия до шейсет и петия етаж. На колко ли им идеше да се хвърлят от прозореца? Не можеше да отгатне, ала не беше единствената. Най-голямата правна кантора в света рухваше в пълен хаос. Конкурентите ѝ – също. Фирмите от “Голямото право”, както ги наричаха, бяха изпаднали в паника досущ като хедж фондовете, инвестиционните банки, търговските банки, застрахователните конгломерати, Вашингтон и така нататък надолу по хранителната верига чак до магазините на главната улица.

Десетият ден мина без кръвопролитие, следващият също. На дванайсетия ден просветна искрица оптимизъм, когато един колега, Бен, сподели със Саманта слуха, че кредитните пазари в Лондон се поуспокояват. Може би в крайна сметка кредитополучателите щяха да намерят малко пари в брой. Късно същия следобед обаче балонът се спука – нямаше нищо вярно. Продължаваха да чакат.

В “Скъли и Пършинг” двама партньори ръководеха отдела за търговски недвижими имоти. Единият наближаваше възрастта за пенсиониране и вече никой не му обръщаше внимание. Другият, Анди Грабман, на четирийсет и една, беше типичен книжен плъх и не беше стъпвал в съдебна зала. Като партньор имаше хубав кабинет с изглед към Хъдсън в далечината, макар че Анди не бе забелязвал реката от години. На рафта зад бюрото му, точно по средата на неговата “стена на честта”, се мъдреше сбирка от миниатюрни небостъргачи. “Моите сгради”, така ги наричаше. Завършеше ли строежът на някоя, поръчваше на скулптор да изработи умален макет и великодушно раздаваше още по-мънички версии на всеки член на “моя екип”. За трите години, откакто Саманта работеше в “Скъли и Пършинг”, сбирката ѝ вече се състоеше от шест небостъргача, но надали щеше да се увеличи още.