Читать «Бунтовници» онлайн - страница 6

– Съжалявам, че дрехите не са ти по мярка – казва тя. – Сигурно ще намерим и по-подходящи, ако Миротворците позволят да останем.

– И така съм си добре – отговарям. – Благодаря ти.

– Чух, че са те простреляли. Искаш ли да ти помогна да се срешиш? Или да си обуеш обувките?

Каня се да ѝ откажа, но наистина имам нужда от помощ.

– Да, благодаря ти.

Сядам на стола пред огледалото и тя застава зад мен – очите ѝ покорно следят заниманието на ръцете, а не собственото отражение. Не вдига поглед дори за секунда, докато прокарва гребена през косата ми. Не задава въпроси за рамото ми, за това как са ме простреляли и какво е станало, след като напуснах скривалището, за да прекратя симулацията. Имам чувството, че ако успея някак да надникна в нея, тя и в самото си сърце ще се окаже истински Аскет.

– Успя ли вече да се срещнеш с Робърт? – питам. Брат ѝ Робърт предпочете Миротворците така, както аз избрах да се присъединя към Безстрашните, значи трябва да е някъде наоколо. Зачудих се дали тяхната среща би приличала по нещо на нашата с Кейлъб.

– Само за кратко, снощи – отговаря тя. – Оставих го да скърби с хората от неговата каста така, както и аз скърбях с моята. Но беше хубаво да се видим отново.

По тона ѝ усещам, че с това темата е приключена.

– Жалко че това се случва точно сега – продължава Сюзън. – Нашите водачи тъкмо щяха да извършат нещо прекрасно.

– Така ли? И какво точно?

– Не знам. – Сюзън се изчервява. – Знаех само, че нещо има да става. Не че съм любопитствала, просто забелязах някои неща.

– Не бих те винила, дори да си любопитствала.

Тя кимва и продължава да ме разресва. Започвам да се питам какво ли са замисляли водачите на Аскетите, сред които е и моят баща. Не ми остава нищо друго, освен да се чудя и да се мая на увереността на Сюзън, че каквото и да са готвели, е било нещо прекрасно. Ще ми се и аз да можех пак да си върна вярата в хората. Ако изобщо съм имала някога такава.

– Безстрашните носят косата си разпусната, нали? – пита тя.

– Понякога – отговарям. – Можеш ли да ме сплетеш на плитка?

Пъргавите ѝ пръсти разделят косата ми на части и я сплитат на плитка, която ме гъделичка по гърба. Гледам втренчено отражението си, докато тя не приключва. Благодаря ѝ, когато всичко е готово, и тя си тръгва с лека усмивка, притваряйки вратата след себе си.

Продължавам да се взирам в огледалото, но не себе си виждам в него. Все още усещам пръстите ѝ да докосват тила ми, също както ме докосваха пръстите на мама в последната сутрин, която прекарахме заедно. Очите ми се пълнят със сълзи. Люлея се напред-назад на стола, опитвайки се да прогоня този спомен от мислите си. Боя се, че ако сега ревна, няма да спра, докато не се сбръчкам като стафида.

На скрина забелязвам комплект пособия за шиене. В него има ножици и два цвята конци – червени и жълти.

Чувствам се спокойна, докато разплитам плитката и я разресвам отново. Разделям косата си надве и се уверявам, че пада равно и е добре пригладена. После я отрязвам до линията на челюстта.

Как бих могла да изглеждам по същия начин, когато нея вече я няма и всичко се е променило? Невъзможно.