Читать «Бунтовници» онлайн - страница 8

Преглъщам мъчително и се опитвам да забравя. Тобиас леко ме докосва по гърба и ме побутва към дъното на помещението, зад Аскетите. Преди да седнем, опира устни до ухото ми и прошепва:

– Косата ти ми харесва така.

Успявам да му се усмихна леко и когато сядаме, се облягам на него, опряла плътно ръка до неговата.

Йохана вдига двете си ръце и свежда глава. Още преди да съм си поела дъх, разговорите в залата утихват. Миротворците около мен седят в пълно мълчание, някои са със затворени очи, устните на други нашепват думи, които не долавям, трети са вперили поглед някъде далече напред.

Секундите се точат мъчително. Когато най-накрая Йохана вдига глава, аз вече съм на предела на търпението.

– Днес пред нас стои неотложен въпрос – започва тя. – Той е: как ние – хора, посветили се на мира – да се държим в тези размирни времена?

Всеки от Миротворците в залата се обръща към своя съсед и започва да говори.

– Как изобщо могат да докарат нещо до край по този начин? – казвам, когато времето за разговори свършва.

– Тях не ги е грижа за ефективността – отвръща Тобиас. – Интересува ги единствено съгласието. Наблюдавай.

На няколко крачки от нас две жени в жълти рокли се надигат от местата си и се присъединяват към трима мъже. Един млад мъж се извръща така, че техният малък кръг да образува по-голям със съседната група. Навсякъде из помещението малките групички започват да се разрастват и разширяват, а гласовете намаляват все повече и повече, докато накрая не остават да звучат само три-четири. Долавям само откъслечни думи от онова, което казват: мир – Безстрашни – Ерудити – скривалище – участие…

– Много странно – обаждам се.

– Според мен е красиво – отвръща той.

Поглеждам го.

– Какво? – засмива се леко той. – Всеки от тях има равен глас в управлението, всеки от тях носи еднаква отговорност с останалите. Това ги прави грижовни, това ги прави сърдечни. Мисля, че е красиво.

– Според мен пък е напълно несъстоятелно – казвам. – Това може да работи при Миротворците, но какво се случва, когато не всички искат да свирят на банджо и да отглеждат семена? Какво става, ако някой извърши ужасно престъпление и проблемът не може да се реши само с приказки?

Той свива рамене.

– Предполагам, че скоро ще разберем.

Най-накрая по един човек от всяка голяма група се надига и тръгва към Йохана, проправяйки си предпазливо път през дебелите корени на голямото дърво. Очаквам да се обърнат към всички нас, но вместо това говорителите образуват кръг заедно с Йохана и продължават тихо обсъждането. Започва да ме обзема чувството, че никога няма да разбера какво си приказват.

– Май няма да ни позволят да спорим с тях, а? – казвам.

– Съмнявам се – отвръща той.

Което напълно ме разбива.

Когато всеки от тях си е казал думичките, те отново сядат и оставят единствено Йохана да стои права в центъра на помещението. Тя се извръща към нас и скръства ръце на гърдите. Къде ще отидем, когато ни наредят да напуснем? Обратно в града ли, където никой не е в безопасност?