Читать «Бунтовници» онлайн
Вероника Рот
Вероника Рот
Бунтовници
На Нелсън,
който си струваше всеки риск
Подобно на дивото животно, истината е твърде силна, за да остане затворена в клетка.
Из манифеста на кастата на Прямите
1
Тобиас се навежда към мен, ръката му е на лявото ми рамо. Вагонът подскача по релсите, а Маркъс, Питър и Кейлъб стоят край вратата. Поемам дълбоко въздух и го задържам, опитвайки се да се отърся от напрежението, което се надига в гърдите ми.
Само преди час нищо от случилото се не ми се виждаше реално. Сега обаче е друго.
Издишвам, но напрежението остава.
– Хайде, Трис – обажда се Тобиас, погледът му търси моя. – Трябва да скочим.
Прекалено тъмно е, за да разбера къде се намираме, но щом е време за слизане, значи трябва да сме близо до оградата. Тобиас ми помага да се изправя и ме побутва към вратата.
Останалите скачат един подир друг: първо Питър, после Маркъс и след това Кейлъб. Хващам Тобиас за ръката. Вятърът ни подема, щом заставаме близо до отворената врата на вагона, сякаш някаква ръка ме тласка обратно там, където ще съм в безопасност.
Ние обаче се хвърляме в мрака и се приземяваме тежко. От удара раната от куршум в рамото ми ме пробожда. Прехапвам устни, за да не извикам от болка, и започвам да се оглеждам за брат ми.
– Добре ли си? – питам, когато го зървам да седи в тревата на няколко крачки от мен и да разтрива коляното си.
Той кимва. Чувам го да подсмърча, сякаш преглъща сълзите си, и извръщам глава.
Скочили сме в тревата близо до оградата, на няколко метра от отъпкания път, по който камионите на Миротворците доставят храна в града. Вратата, през която излизат – тя е затворена сега – ни пречи да преминем оттатък. Оградата се извисява над главите ни, прекалено висока и нестабилна, за да се покатерим по нея, но и твърде здрава, за да я бутнем.
– Тук би трябвало да има стражи от Безстрашните – обажда се Маркъс. – Къде ли са?
– Сигурно са още под въздействието на симулацията – казва Тобиас – и сега са… – Замълчава. – Кой знае къде са и какво правят.
Ние прекратихме симулацията – тежестта на хард диска в задния ми джоб го напомня – но не останахме да видим какви са последиците. Какво ли е станало с нашите приятели, със съмишлениците ни, с лидерите и нашите касти? Вече няма как да разберем.
Тобиас приближава малка метална кутия отдясно на вратата и я отваря, откривайки клавиатурата вътре.
– Да се надяваме, че Ерудитите не са се сетили да сменят и този код – казва и набира поредица от числа. Спира на осмото поред и вратата се отваря.
– От къде на къде знаеш това? – пита Кейлъб. Гласът му е надебелял от връхлетелите го чувства, толкова е плътен, че се чудя как още не го е задавил.
– Работех в контролния център на Безстрашните, наблюдавах системите за сигурност. Сменяхме кодовете само два пъти годишно – отговаря Тобиас.
– Голям късмет – казва Кейлъб. После внимателно поглежда Тобиас.