Читать «Бунтовници» онлайн - страница 4

Раздвижвам се и изкривявам лице, когато нещо се забива в гърба ми. Посягам отдолу и пръстите ми попадат на пистолета.

За миг отново виждам Уил да стои пред мен, двамата сме насочили пистолети един срещу друг – „Ръката, можех да го прострелям в ръката, защо не го направих, защо?“ – и едва не изкрещявам името му.

После образът изчезва.

Ставам от леглото, вдигам дюшека с една ръка и го подпирам с коляно. После пъхам пистолета отдолу и отново го пускам. Главата ми се избистря в мига, щом оръжието вече не е пред очите ми и не усещам допира му до кожата си.

Сега, когато адреналинът от вчера го няма и приспивателното вече не действа, острата болка в простреляното рамо се усилва. Облечена съм с дрехите от снощи. Крайчецът на хард диска се подава изпод възглавницата, където го пъхнах малко преди да заспя. В него са базата данни на симулацията, която контролира Безстрашните и запис на деянията на Ерудитите. Струва ми се толкова съдбоносно важен, че дори не смея да го докосна. Но въпреки това не мога да го оставя тук. Затова го сграбчвам и го пъхам между скрина и стената. Сигурно е по-добре напълно да го унищожа, но той съдържа единствения запис от смъртта на родителите ми, затова решавам да го скрия.

Някой чука на вратата. Присядам на ръба на леглото и се опитвам да пригладя косата си.

– Влез – казвам.

Вратата се отваря и Тобиас пристъпва с единия крак вътре, вратата разделя тялото му надве. Носи същите джинси от вчера, но сега вместо със старата черна тениска е с тъмночервена, вероятно заета от Миротворците. Този цвят е необичаен за него, твърде наситен. Когато опира глава върху рамката на вратата обаче, забелязвам, че от него синьото на очите му става по-ярко.

– Миротворците се събират след половин час. – Той повдига вежди и добавя с мелодраматичен тон. – За да решат съдбата ни.

Поклащам глава.

– Не съм допускала, че някога съдбата ми ще е в ръцете на група Миротворци.

– Аз също. А, нося ти нещо. – Той отваря капачката на малко шишенце и ми подава капкомер, пълен с прозрачна течност. – Болкоуспокояващо. Взимай по един пълен капкомер на всеки шест часа.

– Благодаря. – Изцеждам лекарството в гърлото си. То има вкус на престоял лимон.

Той пъха пръст в една от гайките на джинсите си и продължава:

– Как си, Беатрис?

– Добре ли чух – току-що ме нарече Беатрис?

– Реших да изпробвам как звучи. – Той се усмихва. – Зле ли беше?

– Става само за специални случаи. Като Изборната церемония или Деня на посвещаването… – Млъквам. За малко да изтърся имената на още няколко празника, но тях само Аскетите ги честват. Предполагам, че Безстрашните си имат свои празници, но не знам кои са те. А и самата мисъл точно в този момент да празнуваме нещо ми се вижда толкова нелепа, че се отказвам да продължа.

– Дадено. – Усмивката му угасва. – Как си, Трис?

На фона на всичко преживяно това е съвсем нормален въпрос. Аз обаче заставам нащрек, притеснена, че някак е успял да надзърне в главата ми. Още не съм му разказала за Уил. Не исках да премълчавам, но не знам какво точно да кажа. Само при мисълта да го произнеса гласно така натежавам, че има опасност да се продъня през дървения под.