Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 72

„Не мога да я загубя — мислеше си той. Сълзи на отчаяние опариха крайчетата на очите му. — Не мога. Трябва да поговорим. Тя трябва да ме изслуша.“

Първоначалната му пасивност се беше изпарила и сега мислеше само как да убеди Дейзи да му даде втори шанс. Твърде нетърпелив, за да чака асансьора, той заизкачва стъпалата на стълбището по три наведнъж. След няколко минути влетя в апартамента на семейство Уорд.

— Дейзи! — дрезгаво извика той, влетя и затропа на вратата на стаята и. — Дейзи, трябва да…

Той не довърши. Вратата се отвори под силата на свитите му в юмруци ръце. Той влезе и огледа стаята.

— Дейзи!

Беше очевидно, че вече я няма тук. Бижутата и козметиката й не бяха на тоалетката, а стройната редица обувки, която беше подредена до стената близо до прозореца, беше изчезнала. Гардеробът беше оставен отворен. Няколко от празните закачалки все още леко се поклащаха. Бяха се разминали.

Декстър се отпусна на леглото, сграбчи покривката и зарови лице във възглавницата с надежда да открие следа от аромата на Дейзи.

Дишаше тежко. Значи беше тръгнала. Той не си направи труда да провери стаята на Джейсън. Тишината беше достатъчно доказателство, че и той не е в апартамента.

Декстър легна на леглото, но камериерките на хотела си гледаха добре работата и той успя да улови само слабата миризма на прах за пране и белина.

За момент усети как смазващата тежест на някогашната му безнадеждност се връща и се настанява на раменете му като оловна броня. А сега какво?

Самолетът.

Той отвори очи и една малка искрица надежда трепна в сърцето му. Почти беше забравил — утре заминаваха от Австралия за Съединените щати. Господин Уорд беше уредил билетите им, преди да замине, което означаваше, че Дейзи щеше да седи до него почти през целия ден.

„Това трябва да ми даде достатъчно време да поговоря с нея — кисело си помисли Декстър. — Поне се надявам…“

Той затвори очи, притиснал силно възглавницата. Утре го чакаше дълг и труден ден. Трябваше да поспи.

— Благодарим ви, че избрахте „Океаник“, сър. Приятно пътуване.

— Благодаря — Декстър взе билета си от усмихнатата тъмнокоса стюардеса и влезе в ръкава. Беше пристигнал рано на изход 23, тъй като нямаше с какво да запълни последните си часове в Австралия. Седнал в един от не удобните столове в чакалнята, той наблюдаваше как пристигаха другите пасажери — от плешивия мъж в инвалидна количка до младата жена, която беше в твърде напреднала бременност, за да лети, и мъжа с арабски черти, към когото всички хвърляха подозрителни погледи.

Но през цялото това време от Дейзи и брат й нямаше и следа. Декстър остана дори след като поканиха пътниците от неговия полет да се качват, с надеждата да ги види как влитат през вратите на летището. Най-сетне и той се нареди на опашката за качване.

„Може да съм ги изпуснал, когато отидох до тоалетната — помисли си той и кимна на стюардесата, която посрещаше пътниците в самолета. — Или когато отидох да си купя вода. Другите вече се качваха, когато се върнах от бара… проклети моменти!“