Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 58

— Значи ще дойдеш на екскурзията? — попита тя. — Със сигурност?

— Със сигурност — увери я Декстър и се усмихна на неприкритата радост в сините й очи.

Усмивката му бързо изчезна, щом професорът влезе в стаята и настъпи тишина. Сега, след като обеща да отиде на екскурзията, изпита невъобразим ужас.

„Трябва да замина с тях — мислеше си той. — Не мога да рискувам да загубя Дейзи. Тя е най-важното нещо на света. С останалото мога някак си да се оправя…“

Декстър забеляза, че другите студенти търсят страница в книгите си, взе своя екземпляр и отвори напосоки. Макар да не схващаше написаните думи, той изведнъж изпита силно разбиране към един от героите в книгата, за когото беше чел предната вечер — селянчето, хванато в капана на света на богатствата и привилегиите, от който нямаше понятие.

Изведнъж Декстър си спомни, че в книгата всички станаха много по-щастливи, щом истината излезе наяве. За миг се запита дали и в неговия случай може да стане така.

„Може би краят на света няма да дойде, ако Дейзи разбере истината за мен — помисли си той и я погледна с крайчеца на окото си. — Все пак, вече ме обича…

Не, не ме обича. — Друг глас в главата му, много по-суров и много по-скептичен, прекъсна мислите му. Тя не обича теб. Тя обича Супер Декстър. И не го забравяй, ако искаш да я задържиш.“

17

Декстър остави колкото беше възможно по-голямо разстояние между себе си и фюзелажа и отчаяно се опита да забрави всичко, което видя там — особено Сойер. Но колкото и бързо да вървеше, подигравателните сиви очи на другия мъж го следваха и прогаряха мозъка му като нажежена дамга.

„Какво ми става? — запита се Декстър и леко се затича към брега, като остави лагера зад себе си. — В самолета не стана нищо. Тогава защо ме прихващат такива?“

Но разбра, че не е възможно да обори паниката си. Той увеличи темпото, заобиколи едни големи камъни и едва не се блъсна в двойка корейци. Двамата стреснато вдигнаха очи към него. Караницата им беше отминала и в момента приготвяха островното си суши. Азиатецът подреждаше парченцата върху поднос, а жената внимателно отстраняваше лигавите изрезки от друго парче.

— И-извинете — измънка Декстър. Стомахът му се разбунтува при вида на полуприготвените парчета морска храна. На бързо отслабващата светлина на залязващото слънце те сякаш се издуха и засветиха със зловещо розово сияние. — Извинявайте. Извинявайте много.

Мъжът разтревожено каза нещо на корейски. Но дори и да го беше казал на английски, Декстър пак не беше сигурен дали щеше да го разбере и да му отговори. Онези очи все още го преследваха, гледаха го от разбития фюзелаж и той трябваше да избяга. Ако не се махнеше, нещо ужасно щеше да се случи. Нямаше ни най-малка представа какво, но знаеше, че трябва да избяга.

— Трябва да тръгвам — каза той и продължи, а кореецът, все още разтревожен, протегна ръка към него. — Извинявайте.

Декстър остави двойката зад гърба си и я погледна едва когато се отдалечи на безопасно разстояние. Те отново се бяха заели със заниманието си, свели глави една до друга. За миг Декстър изпита завист — въпреки хаоса на острова, двойката като че бе изградила свой собствен уединен свят. Беше хубаво — те сякаш вече се чувстваха у дома си, само защото се имаха един друг.