Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 48

За момент жените нямаха желание да се откъснат от телевизора. Но накрая майка му забеляза нещо различно в гласа му и въпросително обърна очи към него.

— Какво има, Декси? — попита тя.

— Става въпрос за специалността ми.

Сега вече и леля му Пола обърна гръб на телевизора.

— Какво за нея? — попита тя. — Още ли не си записал медицина? Размърдай се малко, ако искаш да влезеш в добро медицинско училище.

— Точно за това става дума — каза Декстър. — Не… не искам да ходя в медицинско училище. Нямаше да мога, дори да исках. Оценките ми този семестър не са толкова добри. Не и по естествените дисциплини.

— Какво? — очите на майка му се разшириха. — Но, Декси, нали ни каза, че се справяш добре. Какво стана?

— Справям се добре по английски — каза Декстър и изпита леко чувство на гордост, като си спомни насърчителните коментари на професора за последната му работа. — Всъщност, справям се страхотно по английски. Имам шест минус. Справям се добре по испански и даже по икономика. По испански имам петица и четири плюс по икономика.

— Ами естествените науки? — попита леля Пола. — Те са важни за медицината.

— Знам. Но просто не мога да се справя с тях — той сви рамене, уплашен да каже истинските си оценки. — Имам тройка по биология и три минус по химия. Съжалявам.

Майка му беше ужасена.

— О, Декси — прошепна тя.

— Как успя да се провалиш така, момче? — остро отсече леля му Пола. — В училище никога не си изкарвал толкова ниски оценки. Иначе изобщо нямаше да те вземат в такъв изискан колеж.

— Знам — Декстър се опита да не допусне гласа му да се изтъни. При най-малкия признак на слабост леля Пола щеше да се спусне върху него като вълк. — Но учебният материал в колежа е много по-труден. А и не мисля, че имам особено влечение към науката като цяло.

Декстър очакваше леля Пола да го наругае, задето е мързелив или глупав. Но вместо това тя се замисли. След това погледна майка му и сви рамене.

— Явно нашето момче не става за доктор — каза тя. — Май трябваше да го предвидим още тогава, когато се разрева като малко дете и си сцепи главата.

Декстър трепна, потискайки желанието си да вдигне ръка и да потърка белега си, когато двете жени се втренчиха в резката. Защо леля му трябваше всеки път да споменава тази история? Декстър още я помнеше, сякаш беше вчера. Четвърти клас, обичайните хулигани. Изкаран извън кожата си от обичайните им подигравки — за вида му, за дрехите, за това, че няма баща — изведнъж налетя на най-голямото момче, готов да ги помете всичките наведнъж. Разбира се, беше набит и с разбит нос и две посинени очи. Когато накрая го пуснаха на паважа, си разби главата, в резултат на което се сдоби с белега, вечен спомен от унижението.

Това беше последният път, когато се защитих, осъзна той. Досега…

— Права си, Пола — неуверено каза майката на Декстър. — Но ако няма да става лекар, тогава какво ще прави със скъпоструващото си образование?

Декстър отвори уста да каже какво. Може би сега вече бяха готови да го изслушат, да чуят идеята му някой ден да стане професор по английска литература, а може би дори и писател. Все пак напоследък определено проявяваше талант в разказите.