Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 46

Споменът изскочи в съзнанието му, сякаш винаги е бил там, макар че преди миг Декстър дори не подозираше за него. Сега ясно си спомни как гледа лицето на приятелката си, а тя се извръща от него със същото съкрушено изражение.

Но защо?

Той затърси отговора в съзнанието си, но там, където трябваше да открие останалата част от спомена, нямаше нищо. Нямаше представа дали просто се бяха сдърпали за някоя глупост, както Буун и Шанън се дърпаха по цял ден, или се бяха скарали за нещо сериозно.

С Дейзи не се караме — помисли си той. — Въпреки новооткритите празнини в паметта си, той знаеше, че това е истина.

Но мисълта не му донесе особена утеха. Ако не се бяха сдърпали, караницата трябваше да е за нещо сериозно. Тогава защо не можеше да си я спомни?

Обърна се и тръгна бавно към главната част на плажа. Докато вървеше, положи всички усилия да се съсредоточи върху видението на ядосаното, разочаровано лице на Дейзи. Макар споменът да му беше неприятен, можеше да се окаже единственият ключ към отговорите на въпросите му.

— Ей, човече, къде изчезна преди малко?

Декстър вдигна поглед и видя, че замалко не се е блъснал в Буун, който миеше ръце в прибоя.

— Здрасти — поздрави го той. — Отидох да пия вода.

Буун се изпъна и се взря в него.

— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш някак… и аз не знам. Странно.

— Много ти благодаря — Декстър се усмихна леко и въздъхна. — Да, прав си. Чувствам се странно.

— Искаш ли още вода? — загрижено попита Буун. — Ще отида да ти донеса.

— Не, не искам повече.

За момент Декстър беше готов да му замаже очите с някое повърхностно обяснение. Но тогава си даде сметка, че на този остров Буун му е приятел. Може би щеше да се почувства по-добре, ако поговори с някого. Нали? Декстър сведе очи и зарови мокрия пясък с обувка, обмисляйки какво обяснение да даде.

— Чувствам се като страхливец, защото не ми стиска да вляза във фюзелажа и да потърся Дейзи — той смутено сви рамене. — Докато аз я търся в джунглата, тя може да се разлага вътре, откакто се разбихме.

Буун се загледа в него. Погледът в сините му очи беше неуверен.

— Съдейки по тона на гласа ти, не си толкова разтревожен — каза той. В гласа му звънна обвинителна нотка. — Като се замисля, през цялото време изобщо не се притесняваш къде е приятелката ти. Забелязах го още в началото, но реших, че е от обезводняването…

— Да, знам — щом чу думите от устата на Буун, Декстър осъзна, че другият мъж е прав. През цялото време намирането на Дейзи беше нещо като закъсняла мисъл — нещо, за което непрекъснато трябваше да си напомня. И за това имаше причина. Истината си дойде на мястото, още един спомен. — Дори не съм сигурен дали Дейзи беше в самолета.

— Какво? — стреснато го погледна Буун. — Не каза ли, че…

— Имаше резервация за полета — обясни Декстър и се зачуди защо си спомняше това едва сега. — Но точно преди да тръгнем от Сидни, се скарахме и не я видях, като се качвахме. Може да е сменила полета или мястото си. Не знам със сигурност.

— Това е грубо, човече — Буун го загледа с любопитство.