Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 10

— Щом казвате — той погледна през рамо към дървото, което леко се поклащаше на вятъра. — Аз самият се придържам близо до плажа, особено след онова нещо, което чухме снощи и днес пак.

— Какво е станало? — Декстър нямаше търпение да продължи издирването на Дейзи, но думите на Арц и уплашеният поглед, който изведнъж пламна в очите му, събудиха любопитството му. — Какво сте чули? — той посочи себе си. — Нали помните, че бях в безсъзнание?

— А, да — Арц се усмихна бързо. — Да. Е, радвайте се, че сте го пропуснали. Беше доста страшничко. Силен трясък, странни шумове… — той драматично махна с ръце, очевидно останал без думи, за да илюстрира онова, кое то се опитваше да опише.

Декстър поклати глава.

— Но какво е станало? Откъде са дошли тези шумове? Да не е бил спасителен отряд?

— Не мисля — Арц сви рамене. — Никой не знае какво беше. Беше силно и страшно. Само това знам.

— А! — интересът на Декстър бързо се топеше. За каквото и да говореше Арц, то не беше и наполовина толкова важно, колкото това да намери Дейзи. — Вижте, трябва да намеря приятелката си. Да сте виждали блондинка в джунглата. Ей толкова висока? — Декстър показа с ръце.

— Не. Приятелката ви значи. Отдавна ли сте заедно?

— От около шест месеца — отвърна Декстър и тръгна обратно към централната част на плажа заедно с Арц. — Състуденти сме в колежа.

— А, така ли? Какво учите в колежа, Крос?

— Психология — отвърна Декстър. — Харесва ми. Записах преди няколко месеца.

— Много хубаво, много хубаво. Много интересна дисциплина. Послушайте ме — не ставайте учител. Не и на девети клас — Арц потръпна и завъртя очи. — Доверете ми се по този въпрос. Учител съм. В гимназията.

Декстър учтиво се засмя.

— Не съм мислил много какво ще правя, след като завърша — призна той. — Имам доста време дотогава. Може да преподавам, може да изчакам да видя какво ще изскочи. В това отношение имам късмет. Хубаво е да знам, че винаги мога да се опра на парите на родителите си…

4

— Нямате никаква вина за това, че сте се родили беден, Декстър — училищната съветничка, пълничка, настойчива жена с лъщящо лице, която се казваше госпожа Уошингтън, се облегна назад в стола си и скръсти ръце в скута си, като го гледаше мило. — Но всичко, което се случва после, зависи от вас. Точно тук се намесвам аз. Трябва да поговорим за плановете ви. Всичките учители мислят, че смятате да продължите в колеж.

Декстър премести тежестта си в неудобния дървен стол. От затворения прозорец достигаха приглушените викове и смехът на съучениците му и тупкането на баскетболна топка по настилката на паркинга. Въздухът в тесния бежов кабинет на госпожа Уошингтън бе застоял, а тишината се нарушаваше единствено от бръмченето на стенния часовник, което изпълваше пространството, когато тя не говореше.

— Не знам — измънка Декстър след малко. — Не съм сигурен дали колежът е за мен. Толкова заеми…

Когато госпожа Уошингтън се усмихна, малко заприлича на катерица, катерица с очила.

— Разбирам притесненията ти, Декстър — каза тя. — Но стипендиите и заемите са направени за ученици като теб. С отличните ти резултати от CAT и оценките от училище смятам, че няма да имаш проблеми да вземеш стипендия. Ще ти помогна за това. А щом те приемат някъде, ще имаш право на финансова помощ, за да покриеш останалата част от разноските си. Перспективно момче като теб няма да има проблеми да ги изплати.