Читать «Тайна идентичност» онлайн - страница 11

Декстър запази полуусмихнато изражение, докато госпожа Уошингтън скачаше от учебните такси на социалните стипендии и други подобни. Но той не я слушаше.

Ако нелекият му живот го беше научил на нещо, то беше да е реалист и да не възлага големи надежди, нито пък да се опитва да променя неща, които не може да контролира. Дори със стипендия и финансова помощ парите за колежа пак нямаше да стигнат. Отдавна се беше примирил с това и безропотно понасяше нещастието си. Но сега госпожа Уошингтън с нейните тонове информация и добронамерени насърчителни очи не му помагаше особено. Той се загледа в купа цветни брошури на колежи, оставени в ъгъла на бюрото й, и си позволи кратък, изпълнен с копнеж миг на блян.

Ако само…

Той отхвърли мисълта, преди да бе отишла по-нататък. Нямаше смисъл да мисли така. Той знаеше какъв е животът му и какъв не е. Можеше само да го приеме.

Декстър се измъкна от консултацията в първия възможен момент и взе информационните листа и брошурите, само за да затвори устата на госпожа Уошингтън. Баскетболната игра на паркинга продължаваше, затова Декстър тръгна към страничния вход и мина покрай храстите, за да не го видят. Последното нещо, което му трябваше през този ден, беше да се натъкне на дежурните хулигани.

Щом зави зад ъгъла, се успокои малко. Стигаше му, че трябваше да извърви пеш трите километра до дома, понеже беше изпуснал училищния автобус заради срещата с госпожа Уошингтън. По-лошо от това можеше да бъде само ако богатите момчета с беемветата, мустангите и джиповете си го настигнеха, решеха, че им е скучно, и спряха, за да му се присмиват, че е толкова беден, че не може да си позволи кола. Последния път, когато това се случи, Декстър се измъкна с посинено око и репутация на слабак, след като направи всичко по силите си, за да избегне боя.

Той заобиколи паркинга и пое по разнебитения тротоар на Бийл стрийт, която водеше към бедните квартали на града, където Декстър и майка му живееха под наем в занемарена къща. Когато стигна до голямата бяла кофа за боклук на ъгъла на „Четвърта“, той се спря колкото да извади брошурите от раницата си и да ги хвърли вътре. Декстър ги изгледа как падат сред използваните кърпички, консерви и обелки от банани. След това се обърна, пресече улицата и тръгна към дома.

Той влезе през задната врата и завари майка си и леля Пола седнали в кухнята на паянтовата маса за карти. Майка му още беше облечена в развлечената си лилава домашна роба, която винаги носеше вкъщи през почивния си ден. Леля Пола беше издокарана с дебелата сивкава шина, която носеше на врата си от инцидента в „МоноМарт“. Декстър винаги трепваше, когато я видеше; беше напълно убеден, че се преструва за нараняванията, но отдавна се бе научил да не я предизвиква по такива въпроси. Каквото и да мислеше, каквото и да говореше за методите й, тя никога нямаше да се промени.