Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 267

Какво направих?! Бях загубила и двамата. Паднах на колене в калта, отпуснах глава на гърдите на Итън и заплаках. Мислех за всичките пъти, в които той беше отказвал да приеме съдбата ми, да се предаде, да ми каже „сбогом“…

Сега беше мой ред.

— Няма да те пусна. Няма да ти позволя да си отидеш — прошепнах аз и вятърът понесе думите ми сред димящите храсти и дървета около нас.

И тогава го усетих. Пръстите на Итън потрепнаха и потърсиха моите.

Лена?

Почти не го чувах. Усмихнах се, все още плачейки, и целунах ръката му.

Тук ли си, Лена-Селена?

Преплетох пръстите си в неговите и се заклех, че никога няма да го оставя. Повдигнах лицето си нагоре и оставих дъжда да ме залее, да измие саждите…

Тук съм.

Не си отивай.

Няма да ходя никъде. Нито пък ти.

12.II

Последна песен

Погледнах часовника си. Беше счупен.

Времето обаче все още се течеше. 11:59.

Но аз знаех, че е доста след полунощ, защото независимо от дъжда бяха започнали финалните фойерверки. Битката при Хъни Хил приключи. До следващата година.

Лежах в средата на калното поле и оставях дъжда да се стича отгоре ми. Наблюдавах краткотрайните фойерверки, опитващи се да избухнат в небето. Продължаваше да ръми, всичко наоколо беше обвито в дим. Умът ми се луташе, не можех да се концентрирам. Бях паднал, бях се ударил по главата и по няколко други места. Стомахът, хълбоците ми, цялата ми лява страна ме болеше. Ама щеше да ме убие, когато се приберях у дома, пребит по този начин.

Помнех само, че в един миг се държах за тази глупава статуя на ангел, а в следващия лежах проснат сред калта, тук. Стори ми се, че от статуята се откърти парче мрамор, когато се опитах да се покатеря на върха на криптата, но не бях напълно сигурен. Навярно Линк ме беше домъкнал насам, след като бях припаднал като последния идиот. Като изключим това, чувствах се така, сякаш ми бяха промили мозъка.

Предположих, че може би затова не разбирах защо Мариан, бабата на Лена и леля Дел се бяха събрали край криптата и плачеха. Нищо не можеше да ме подготви за това, което видях, когато най-накрая допълзях дотам.

Макон Рейвънуд. Мъртъв.

Може би винаги си е бил мъртъв, не знам, но сега вече го нямаше. Лена се хвърли върху тялото му, дъждът продължаваше да се излива върху тях.

За първи път, откакто го познавах, видях, че Макон също е мокър.

* * *

На следващата сутрин започнах да възстановявам разпилените парчета от събитията от нощта на рождения ден на Лена. Макон беше единствената жертва. Очевидно Хънтинг го беше надвил, след като загубих съзнание. Бабата на Лена ми обясни, че храненето със сънища не дава толкова сили, колкото храненето с кръв. Макон никога не бе имал шанс срещу брат си. И все пак не можах да му попреча да опита.

Макон винаги беше казвал, че ще направи всичко за Лена. И беше истински джентълмен, човек на честта, който държеше на думата си.

Всички други изглеждаха добре, поне физически. Леля Дел, баба и Мариан се върнаха в „Рейвънуд“, а Бу се влачеше след тях, виейки жално като изоставено малко кученце. Леля Дел не проумяваше какво беше станало с Ларкин. Никой не знаеше как да й поднесе новината, че от утробата й бяха покълнали не едно, а две зли семенца. Не коментирахме темата.