Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 265

Затвори очи. Аз затворих моите. Докоснах страниците с ръце и започнах да припявам, първо бавно, после все по-силно и по-силно:

„CRUOR PECTORIS MEI, TUTELA TUA EST VITA VITAE MEAE, CORRIPIENS TUAM, CORRIPIENS MEAM.“

Изговарях думите с увереност. Онази увереност, която идва, когато наистина не се интересуваш дали ще живееш, или ще умреш.

„CORPUS CORPORIS MEI, MEDULLA MENSQUE, ANIMA ANIMAE MEAE, ANIMAM NOSTRAM CONECTE.“

Крещях думите към застиналия свят около нас, макар никой освен Ама да не можеше да ги чуе.

„CRUOR PECTORIS MEI, LUMA MEA, AESTUS MEUS. CRUOR PECTORIS MEI. FARM MEUM, MEA SALUS.“

Ама хвана треперещите ми ръце в своите силни длани и двете изрекохме заклинанието отново, заедно. Този път го казахме на езика на Итън и на неговата майка, Лила, на езика на чичо Макон, на леля Дел, на Ама, на Линк, на малката Риан и на всички, които обичаха Итън. На всички, които обичаха нас, него и мен. Този път думите ни се превърнаха в песен.

Любовна песен за Итън Лоусън Уейт от двамата души на този свят, които го обичаха най-много. И на които той щеше да липсва най-много, ако не успеехме.

„КРЪВ ОТ СЪРЦЕТО МИ, ТАЗИ ЗАЩИТА Е ЗА ТЕБ. ЖИВОТ НА ЖИВОТА МИ, ИЗТРЪГВАЩ ТВОЯ, ИЗТРЪГВАЩ МОЯ. ТЯЛО ОТ ТЯЛОТО МИ, МОЗЪК И РАЗУМ, ДУША НА ДУШАТА МИ, СВЪРЖИ СЕ С НАШАТА ДУША. КРЪВ ОТ СЪРЦЕТО МИ, МОЯ ЛУНА, ПРИЛИВ МОЙ. КРЪВ ОТ СЪРЦЕТО МИ, ГИБЕЛ МОД СПАСЕНИЕ МОЕ.“

Мълнията ни порази едновременно — мен, книгата, криптата и Ама. Поне това си помислих в първия миг. Но след това си спомних как Женевиев бе изпитала същото чувство във видението. Ама беше запратена към стената на криптата, главата й се удари в камъните. Усетих как електричеството протича из тялото ми, отпуснах се и приех факта, че ако умра, най-накрая ще бъда с Итън. Усетих го колко близо е до мен, колко много го обичам. Усетих пръстена, който прегаряше пръста ми, колко много ме обича той. Усетих как очите ми горят и всичко, към което погледнех, беше заобиколено от смътно сияние, златиста светлина, която сякаш идваше някъде от мен самата. Чух шепота на Ама. „Момчето ми…“ Обърнах се към Итън. Той беше огрян целият в златиста светлина, като всичко друго наоколо. Все още лежеше безжизнен на земята. Погледнах към Ама, бях в паника.

— Нищо не става!

Тя се облегна на каменния олтар и притвори очи. Изпищях:

— Ама, не се получава!

Откъснах се от книгата, запрепъвах се в калта и вдигнах очи нагоре. Луната беше там. Повдигнах ръце над главата си, към небесата. Жегата ме изгаряше, течеше по вените ми вместо кръв. Гневът се надигаше в мен, но нямаше къде да отиде. Усещах как ме изяжда отвътре. Знаех, че ако не намеря начин да го освободя, той ще ме унищожи.

Хънтинг. Ларкин. Сарафина.

Предателят, страхливецът и майка ми — убийцата, чиято единствена цел беше да погуби собственото си дете. Изсъхналите клонки от моето чародейско фамилно дърво.