Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 266

Как бих могла да се Призова, когато те вече бяха призовали към мъртвата страна единственото нещо, което беше от значение за мен? Жегата се устреми през ръцете ми, сякаш имаше собствена воля. Нова светкавица пресече небето. Знаех къде се е запътила още преди да нанесе своя удар. Мълнията избухна в пламъци, поразявайки едновременно трите си мишени — онези, които тази нощ ми бяха отнели всичко. Би трябвало да отклоня поглед встрани, но не го направих. Статуята на ангела, която допреди миг беше майка ми, странно красива, избухна в пламъци на фона на лунната светлина.

Отпуснах ръце, избърсах пръстта, пепелта и скръбта от очите си, но когато погледнах отново, тя беше изчезнала.

Започна да вали и замъглените ми видения се изчистиха. Вече виждах поройния дъжд, който заливаше димящите дъбове, полето, храсталаците. Виждах ясно за пръв път от много време, може би дори най-ясно през целия ми живот досега. Запътих се към криптата, към Итън.

Но и той беше изчезнал.

Там, където допреди миг лежеше тялото му, сега имаше някой друг. Чичо Макон.

Не разбирах. Обърнах се към Ама за отговор. Очите й бяха огромни, уплашени.

— Ама, къде е Итън? Какво става?

Но тя не ми отвърна. За пръв път, откакто я познавах. Ама не знаеше какво да каже. Гледаше към чичо Макон изумена.

— Никога не сме мислили, че ще свърши така, нали, Мелхизедек? След всички тези години, през които заедно носехме теглото на света на раменете си. — Говореше му, сякаш той можеше да я чуе, макар гласът й да беше по-тих от шепот. — Как ще се оправям сега сама?

Сграбчих я за раменете, костите й изпукаха от силата, с която я разтресох.

— Ама! Какво става?

Очите й срещнаха моите, шепнеше едвам чуто:

— Не можеш да вземеш нещо от книгата, без да й дадеш друго в замяна. — По сбръчканата й буза се претърколи сълза.

Не можеше да е истина. Коленичих до чичо Макон и бавно се протегнах към съвършено гладко избръснатото му лице. Обикновено, когато го докоснех, усещах топлината на кожата му, заредена от енергията на надеждите и сънищата на смъртните — хората погрешно смятаха, че телесната топлина е присъща само на човешките същества. Но не и днес. Днес кожата му беше леденостудена. Като на Ридли. Като на мъртвите.

Без да дадеш друго в замяна.

— Не… моля те, не… — Бях убила чичо Макон. А дори не се бях Призовала. Дори не бях избрала да бъда Светлина и все пак го бях убила.

Гневът отново започна да се надига в мен, вятърът задуха около нас, изпълнен с ярост и гняв, както се чувствах и аз самата. Това усещане ми ставаше все по-познато, като стар приятел. Книгата беше направила ужасна размяна, за която не бях молила. И тогава осъзнах.

Всъщност аз го бях направила.

Ако чичо Макон беше тук, където преди това Итън лежеше мъртъв, възможно ли беше Итън да е на неговото място, жив?

Изправих се на крака и се затичах натам. Застиналият пейзаж наоколо искреше в златистата светлина. Видях Итън, лежащ в тревата на известно разстояние от Бу, където допреди миг се намираше чичо Макон. Изтичах до него и докоснах ръката му, но тя беше студена. Итън все още беше мъртъв, а сега и чичо Макон си беше отишъл.