Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 269

Замъкнах се в кухнята, където леля Дел и бабата на Лена обсъждаха тихо приготовленията за погребението на Макон. Спомних си как вкъщи се говореше така тихо и се обсъждаха приготовленията, когато мама почина. Мразех и двете неща. Спомних си колко много боли от това, че животът продължава, че разни лели и баби правят планове, обаждат се на роднини, опитват се да съберат парчетата, когато на теб ти се иска само да се пъхнеш и ти в ковчега. Или да засадиш лимоново дърво, да изпържиш няколко домата, да издигнеш паметник със собствените си ръце…

— Къде е Лена? — попитах високо. Гласът ми стресна леля Дел, но бабата на Лена не помръдна. Нищо не можеше да я разтърси.

— Не е ли в стаята си? — Леля Дел се изненада.

Бабата на Лена си наля още една чаша чай.

— Мисля, че знаеш къде е, Итън.

Да, знаех.

* * *

Лена лежеше в криптата точно там, където бяхме намерили Макон. Гледаше към сивото сутрешно небе, все още кална и мокра в дрехите си от изминалата нощ. Не знаех къде бяха отнесли тялото му, но разбирах желанието й да дойде тук. Да бъде с него, макар и без него.

Не ме погледна, макар да знаеше, че съм там.

— Онези гадни думи, които му казах… Никога няма да мога да си ги взема обратно. Той няма да разбере колко много го обичах.

Легнах до Лена на калната земя, израненото ми тяло простена. Загледах се в нея, във виещите се черни къдрици и изцапаните с пръст бузи. Исках да й кажа нещо, което щеше да я накара да се почувства по-добре, но самият аз знаех по-сигурно от всеки друг, че такива думи не съществуват. Затова и не ги казах. Вместо това взех ръката й и започнах да целувам пръстите й един по един. Спрях, когато устните ми се допряха до метал, и го видях. Носеше пръстена на мама на дясната си ръка.

— Не исках да го загубя. Верижката се скъса вчера вечерта.

Тъмните облаци се носеха по небето. Това, което преживяхме, не беше последната буря, знаех го със сигурност. Хванах ръката й с двете си ръце.

— Никога не съм те обичал повече, отколкото те обичам сега, точно в този миг. И никога няма да те обичам по-малко, отколкото те обичам сега, точно в този миг.

Сивото небе се стелеше над нас, кратък момент на мрачно спокойствие между бурята, която беше променила живота ни завинаги, и тази, която тепърва се задаваше.

— Това обещание ли е?

Стиснах силно ръката й.

Не ме пускай.

Никога.

Пръстите на ръцете ни се преплетоха. Тя извърна главата си към мен и когато погледнах в очите й, за пръв път забелязах, че едното беше зелено, а другото лешниково — всъщност по-скоро златисто.

* * *

Беше почти пладне, когато се запътих по дългия път към вкъщи. Тъмносиви и златисти ивици прорязваха сините небеса над главата ми. Атмосферното налягане падаше, но мисля, че имаше поне няколко часа преди да се разрази бурята. Струваше ми се, че Лена все още е в шок. Но бях готов и за най-силната буря, която можеше да ни връхлети. А когато тя дойдеше, сезонът на ураганите в Гатлин щеше да прилича на лек пролетен дъждец.

Леля Дел предложи да ме закара у дома, но исках да се поразходя. Макар всяка кост в тялото ми да ме болеше, имах нужда да прочистя съзнанието си. Пъхнах ръце в джобовете на дънките си и усетих познатата бучка. Медальонът. С Лена трябваше да намерим начин да го върнем на другия Итън Уейт, онзи, който лежеше в гроба си, както Женевиев бе поискала да го направим. Може би така Итън Картър Уейт щеше да намери покой. Дължахме и на двамата толкова много.