Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 263

Баба се беше навела над мисис Линкълн, за да докосне лицето й, ръката й висеше във въздуха. Линк държеше ръката на майка си, коленичил до нея в калта като уплашено малко дете. Леля Дел и Мариан стояха на долните стъпала на криптата, пазейки с ръце лицата си от дима.

Чичо Макон лежеше на земята, Бу се беше свил до него. Хънтинг се бе облегнал на едно дърво на няколко стъпки встрани и се наслаждаваше на последиците от „работата“ си. Коженото яке на Ларкин се беше подпалило, тъй като той се бе натъкнал на огъня, по средата на пътя към „Рейвънуд“.

И Сарафина. Майка ми стоеше на върха на криптата, държеше гравиран кинжал, древно чародейско творение, високо над главата си. Лицето й беше изпълнено с ярост и злоба. От острието още се стичаха капки кръв върху безжизненото тяло на Итън. Дори капките бяха замръзнали във въздуха.

Ръката на Итън беше протегната нагоре, към ръба на покрива на криптата. Той се бе свлякъл на земята, в гробището отдолу. Както в съня ни, само че наопаки. Не аз се изплъзнах от ръцете му. Той се изплъзна от моите.

Протегнах се и отместих дима и пламъците, докато пръстите ни се преплетоха с неговите. Итън, обичам те. Не ме изоставяй. Не мога да се справя без теб.

Ако имаше пълнолуние, щях да видя лицето му. Но луната я нямаше, не и сега, и единствената светлина, идваща от огъня, все още беше замръзнала. Небето беше празно, абсолютно черно. Там нямаше нищо. Тази нощ бях загубила всичко.

Заплаках, докато вече не можех и да дишам. Пръстите ми се изплъзнаха от неговите. Знаех, че вече никога не ще усетя допира им до косата си.

Итън.

Исках да извикам името му, въпреки че никой нямаше да ме чуе, но не ми беше останала сила. Не ми беше останало нищо, освен тези думи. Спомних си ги — думите от виденията. Спомних си всяка една от тях.

„Кръв от сърцето ми. Живот на живота ми. Плът от плътта ми. Душа на душата ми.“

— Не го прави, Лена Дюшан. Не се забърквай с тази „Книга на луните“, не ни докарвай отново целия този мрак. — Отворих очи. Ама стоеше до мен, сред пламъците. Светът около нас все още не помръдваше.

Погледнах я.

— Великите ли направиха това?

— Не, дете. Заслугата си е твоя. Великите само ми помогнаха да дойда при теб.

— Как бих могла да го направя?

Ама седна до мен в калната пръст.

— Все още не осъзнаваш на какво си способна, нали? Поне за това Мелхизедек се оказа прав.

— Ама, за какво говориш?

— Все повтарях на Итън, че някой ден ще направи дупка в небето. Но трябва да призная, че не той, а ти я направи.

Опитах се да изтрия сълзите от лицето си, но те продължаваха да извират. Когато стигнаха до устните ми, усетих, че имат вкус на сажди.

— Аз… аз Мрак ли съм?

— Все още не, не и сега.

— Светлина ли съм?

— Не. Не мога да кажа, че си… Все още не.

Погледнах към небето. Пушекът закриваше всичко — дърветата, небето… Там, където трябваше да бъдат луната и звездите, имаше само плътно черно нищо. Пепел и огън, и дим, и нищо.