Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 17

— О, да, секси е — каза Били.

Знаех какво си мислят. За секунда се бяха поколебали дали да не зарежат гаджетата си заради шанса да я свалят. За секунда тя беше нова възможност.

Ърл я огледа бързо, после хлопна вратичката на своето шкафче.

— Да, ако забравиш факта, че е изрод.

Имаше нещо в начина, по който го каза, или по-скоро в причината, заради която го направи. Тя беше изрод, защото не беше от Гатлин, защото не се натискаше да влезе в отбора на мажоретките, защото не му хвърли втори поглед, нито дори първи. Във всеки друг ден щях да пусна забележката му покрай ушите си и да си трая, но днес не можах да се сдържа.

— Значи автоматично е изрод, така ли? Защо? Защото не носи униформа на мажоретка или къса поличка и не е блондинка?

Изражението на лицето на Ърл не беше трудно за разчитане. Това беше един от случаите, в които трябваше да следвам водача на глутницата, а аз не изпълнявах своята част от уговорката.

— Защото е Рейвънуд.

Брутално ясно послание. Секси е, но дори не си помисляй! Тя вече не беше възможност. Все пак това не ги възпираше да я гледат и те я гледаха. Всички в коридора бяха приковали поглед в момичето със сивата рокля. Като ловци, които следяха плячката през мерника на оръжието си.

А тя продължаваше да върви спокойно между нас. В непривичната за междучасието тишина се чуваше само как странната верижка подрънква около врата й.

След няколко минути стоях пред вратата на кабинета по английски език. Ето я. Лена Дюшан. Новото момиче, което и след петдесет години щеше да бъде наричано така (а можеше да си остане просто и „племенницата на стария Рейвънуд“), подаваше розовото листче с информацията за преместването си на мисис Инглиш, която присви силно очи, за да го разчете.

— Объркали са графика с часовете ми и вътре липсва английският — обясняваше Лена. — Сложили са ми два часа американска история, за да покрия и миналогодишния материал, а аз съм минала и двете години в предишното си училище. — Звучеше разочаровано, а аз се опитах да не се разсмея. Тя никога не беше учила тази американска история, която преподава мистър Лий.

— Разбира се. Намерете си свободно място. — Мисис Инглиш и подаде копие на „Да убиеш присмехулник“. Книгата имаше вид, сякаш никога не е била отваряна, и най-вероятно откакто съществуваше филмът, това наистина беше така.

Новото момиче вдигна поглед и видя, че го гледам. Извърнах очи встрани, но беше късно. Исках да остана сериозен, но бях засрамен, а това ме накара да се усмихна по-широко. Тя май не забеляза.

— Няма нужда. Нося си своя. — Момичето извади книга от чантата си. Книга с твърди корици и с дърво, гравирано отгоре. Изглеждаше стара и много ценна и определено четена повече от един път. — Това е една от любимите ми книги. — Каза го така, сякаш не беше нещо странно. Сега вече я зяпнах открито.