Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 18

Усетих силен удар по гърба си и Емили влетя в стаята буквално през мен, все едно че не бях там, което беше типичният й начин за появяване. Не се обърна, но очакваше да я последвам до задните чинове, където сядаха нашите приятели.

Новото момиче се настани на едно празно място на първата редица в Ничията земя, точно пред бюрото на мисис Инглиш. Грешен ход. Всички знаеха, че не бива да се сяда там. Мисис Инглиш има едно изкуствено око и ужасен слух, какъвто получаваш, ако семейството ти притежава единственото стрелбище в окръга. Ако човек седнеше където и да било другаде, освен точно пред бюрото й, тя не можеше да го види и нямаше да го пита нищо. Сега Лена щеше да отговаря на въпросите вместо всички останали.

Емили изглежда искаше да се забавлява и когато мина покрай нея, ритна чантата й. Учебниците и тетрадките на Лена се разпиляха по пътеката между чиновете.

— О… — Емили се наведе и вдигна измачкана тетрадка със спирала, останала почти без корици. Държеше я с една ръка, все едно беше мъртва мишка. — Лена Дюшан. Така ли се казваш? Мислех, че си Рейвънуд.

Лена вдигна бавно лице към нея.

— Може ли да си я получа обратно?

Емили започна да прелиства тетрадката, като че ли не я беше чула.

— Това дневникът ти ли е? Да не би да си писателка? Супер.

Лена протегна ръка към нея.

— Моля.

Емили затвори рязко тетрадката и я премести в другата си ръка, за да бъде по-далече.

— Мога ли да я взема за малко? Бих искала да прочета нещо твое.

— Аз бих искала да ми я върнеш сега. Моля. — Лена се изправи. Събитията вземаха интересен обрат. Племенницата на стария Рейвънуд беше на път да се закопае — в училището нямаше по-злопаметен човек от Емили.

— Първо трябва да се научиш да четеш. — Изтръгнах тетрадката от ръката й и я подадох на Лена.

След това седнах на чина до нея, право в Ничията земя, от страната на „доброто око“ на мисис Инглиш, с което тя може да вижда. Емили ме погледна невярващо. Не знам защо го направих. Самият аз бях също толкова шокиран, колкото и тя. Никога в живота си не бях сядал на първия чин. Звънецът удари преди Емили да може да каже нещо, но това нямаше значение; знаех, че по-късно все някак щях да си платя. Лена отвори тетрадката си и спря да обръща внимание и на двама ни.

— Можем ли да започваме вече? — Мисис Инглиш гледаше към нас от бюрото си.

Емили се запъти към обичайното си място отзад, далеч от предните редици, за да не й се налага да отговаря на никакви въпроси, както прави по цяла година, а днес, за да бъде далече и от племенницата на стареца Рейвънуд. И далеч от мен. Доста освобождаващо, въпреки че ми се наложи петдесет минути да анализирам отношенията на Джем и Скаут, без да съм чел главата.

Когато звънецът сложи край на мъките ми, се обърнах към Лена. Не знаех какво да й кажа, но исках да започна отнякъде. Може би очаквах, че ще ми благодари. Но тя не отрони и дума, докато прибираше книгите и тетрадките си обратно в чантата си.

156. Не беше написала дума на ръката си.