Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 15

Никога не влизах там. Веднъж, само веднъж, когато бях на седем години, баща ми ме хвана да чета новия му роман, преди да го беше редактирал. Кабинетът му бе мрачно и плашещо място. Имаше картина, която стоеше винаги покрита с чаршаф на овехтелия викториански диван. Знаех, че не бива да питам какво се крие под чаршафа. Отстрани на дивана, близо до прозореца, стоеше махагоновото бюро на баща ми, още една антика, която се предаваше от поколение на поколение в семейството ни. И книги, тежки стари книги с кожени подвързии, които лежаха отворени на голяма дървена лавица. Това бяха част от нещата, които ни свързваха с Гатлин, нещата, които ни обвързваха и с дома на рода Уейт, точно както бяха го правили и с моите предци повече от сто години.

На бюрото лежеше ръкописът му, поставен в отворена картонена кутия, и аз просто трябваше да знам за какво става дума в него. Баща ми пишеше готически романи на ужасите, така че вътре нямаше кой знай колко подходящи неща за едно седемгодишно момче. Но всяка къща в Гатлин е пълна с тайни — като самия Юг, и моята къща не беше изключение, дори тогава.

Татко ме хвана свит на кълбо на дивана в кабинета му с разпръснати наоколо страници. Не разбирах достатъчно, за да прикрия следите си — нещо, което научих много бързо след това. Спомням си как ми се разкрещя и как мама дойде и ме намери да плача, качен на старата магнолия в задния двор. „Някои неща са лични, Итън. Дори и за възрастните.“

Аз просто исках да знам. Винаги това ми е бил проблемът. Дори и да стане по-късно. Исках да знам защо баща ми никога не излиза от кабинета си. Исках да знам защо не можем да напуснем тази жалка къща и отговорът, че така са правили стотици Уейтовци преди нас, не ми стига. Особено сега, когато бяхме сами, без мама.

Но явно и тази вечер нямаше да получа отговори. Тази вечер просто исках да си спомня сандвичите с пилешка салата и „на десет и на два“. А също и времето, когато татко ядеше своя кадаиф за закуска в кухнята, шегувайки се с мен. Заспах, потънал в спомени.

* * *

Още преди първия училищен звънец на другия ден Лена Дюшан беше главната тема за разговор в гимназията „Джаксън“. Между бурите и спирането на тока Лорета Сноу и Юджини Ашър, майките на Савана и Емили, някак си бяха успели да се съберат на вечеря, да позвънят на почти всички в града и да им разкажат, че „родственицата“ на лудия Макон Рейвънуд се разкарва из Гатлин в катафалка и те били сигурни, че пренася мъртви тела в нея, когато никой не я наблюдава. А след това стана още по-странно.

Има две неща, на които винаги можеш да разчиташ в Гатлин. Първо, няма проблем да бъдеш различен, дори луд, стига да излизаш от дома си всеки ден и да общуваш с някои от съседите си, за да не те помислят хората за сериен убиец. Второ, ако има някаква история, все ще се намери кой да я разкаже на останалите. Ново момиче в града, преместило се да живее в къща, обитавана от духове, заедно с градския особняк, това определено е история. Вероятно даже най-голямата история, случвала се в Гатлин след инцидента с майка ми. Така че и сам не знам защо се изненадах, че всички говорят за нея — всички, с изключение на момчетата. Те имаха друга работа за вършене.