Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 14
Ками Гарсия
Дори баща ми усети, че кухненската врата се затръшна по-рязко от обикновено, и извади тапата от едното си ухо.
— Как мина в училище?
— Добре.
— Ама защо беше сърдита?
— Закъснях за първия час.
Той внимателно изучаваше лицето ми. Аз — неговото.
— Втори номер?
Кимнах.
— Наостри ли го?
— Беше наострен, но после го наостри пак. — Въздъхнах тежко. Баща ми почти се усмихна, което се случва доста рядко. Изпитах нещо като облекчение, дори леко задоволство.
— Знаеш ли колко пъти съм седял на тази стара маса, докато тя ме сочи с молива си, когато бях дете? — попита той, въпреки че въпросът беше по-скоро риторичен. Масата е покрита с резки, надписи с химикалки и петна от лепило, останали от всички от фамилията Уейт преди мен, и е една от най-старите вещи в къщата.
Усмихнах се. Баща ми взе купата си с кадаиф и ми помаха с ръка. Той също е отгледан от Ама, факт, който ми напомняха всеки път, когато като дете се опитвах да проявявам някаква дързост.
— М.И.Р.И.А.Д.А. — произнесе татко буква по буква, докато поставяше купата си в мивката. — П.Л.Е.Т.О.Р.А. Което ще рече, много, много пъти повече от теб, Итън Уейт.
Щом пристъпи под кухненската лампа и тя освети цялото му лице, полуусмивката му се сви до четвърт, а после напълно изчезна. Изглеждаше по-зле от обикновено. Сенките по лицето му бяха по-тъмни и костите под кожата му прозираха. Тенът му беше бледозеленикав, защото почти никога не излизаше навън. Приличаше почти на жив труп; така беше през последните няколко месеца. Вече трудно си спомнях дори, че това е същият човек, с когото преди седяхме часове наред на брега на езерото Моултри и ядяхме сандвичи с пилешка салата, докато ме учеше как да хвърлям правилно въдицата. „Назад и напред. На десет и на два. На десет и на два. Като стрелките на часовника.“ Последните пет месеца бяха трудни за него. Той обичаше много мама. Както и аз.
Татко взе чашата си с кафе и се затътри към кабинета си. Трябваше да приема фактите. Може би Макон Рейвънуд не беше единственият особняк в нашия град. Не ми харесваше. Не мисля, че градът ни е достатъчно голям, за да си има двама Бу Радли.
Но това беше най-близкото до разговор, което бяхме имали от месеци насам, и не исках да го пускам така.
— Как върви книгата? — изтърсих аз. „Остани и поговори с мен.“ Това исках да кажа.
Той изглеждаше изненадан, после сви рамене.
— Върви. Все още има много работа по нея. — „Не мога.“ Това казваше татко.
— Племенницата на Макон Рейвънуд е дошла да живее при него. — Казах думите точно когато той слагаше обратно тапата в ухото си. Както обикновено, не успяхме да влезем в синхрон. Като се замисля, това беше проблемът ми с повечето хора напоследък.
Баща ми извади тапата, въздъхна тежко, а после махна и другата.
— Какво? — Беше стигнал почти до кабинета си. Направо не можех да повярвам на дължината на разговора, който провеждахме.
— Макон Рейвънуд, какво знаеш за него?
— Това, което знаят и всички други, предполагам. Доста е саможив. Доколкото знам, не е напускал имението „Рейвънуд“ от години. — Бутна вратата на стаята си и влезе вътре, но аз не го последвах. Просто стоях на прага.